Skip to content

СЕМЕЙСТВОТО НА ГОСПОДИН ТАТКО ДИМИТЪР

Със семейството на началния учител бяхме комшии. Дворовете ни са така усукани и залепени, че част от нашия стигаше почти до прозореца на къщата му. Можеше да се види как сядат да закусват, как жена му сипва чая в чашите отвисоко, за да изстива, как хрущят лекичко препечените филии. Дори прозвънването на чаените лъжички можеше да се чуе – толкова близо стигаше нашия двор до прозореца му.
– Митко, вкусно ли ти е? Вкусно ли ти е? – питаше жена му.
– Много е вкусно.
Не се питаха сладко ли ти е, а дали ти е вкусно – изискана работа.
Ние имахме ябълки, високи и пъпчиви, крива мушмула, която раждаше дребни плодове; краставици, проточили се сред камъни, тикви, картофи и един дрян. И коприва.
В двора на учителя нямаше нищо такова – целият беше потънал във френско грозде и малини. Това френско грозде направо ми беше отнесло ума и го беше разпиляло на много, много малки зрънца. Дребно и фино, това френско грозде ми изглеждаше като хайвера, който скобарите хвърлят напролет в една тясна рекичка до селото. Поклаща се хайверът в плитката, огряна от слънцето вода, полюлява се френското грозде на ниските си храсти. Никога не разбрах какво точно го правят това френско грозде. Ядяха ли го тези хора, на сладко ли го варяха или просто си го мажеха като хайвер на препечените филии сутрин? Опитвал съм го няколко пъти и то само по няколко зрънца и вкусът му винаги ми се е струвал нещо средно между неузряло бъзе и глог. Стипчива работа.
Но семейството на учителя развъждаше френско грозде. Сигурно защото френското грозде беше ниско или кой знае защо, те имаха в двора си ниска чешма. Толкова ниска, че когато жената на учителя се навеждаше да налива вода, тя почти лягаше – направо си лягаше на земята. Пенюарът ѝ се разкопчаваше с най-ниските си копчета и аз зървах бедрата ѝ. Не ми е удобно да разказвам за тези отблясъци на бедрата ѝ, защото това беше жената на учителя, но все пак си спомням, че тогава ги сравнявах със скобарите в реката. Като плуват в реката, скобарите се разхождат на стада. Пристъпват бавно и се оглеждат. Навеждат се от време на време настрани, почти се обръщат по корем и с плоските си уста пасат водорасли от камъните. Тогава слънцето блесва в белите им кореми и реката става калайдисана – бяла и гладка. Ето такива ми изглеждаха бедрата на учителската съпруга, докато си наливаше вода от малката чешма.
За малините в двора на учителя ще кажа само, че такива цветове на малини никога повече не видях. Не бяха някакви червени или даже розови малини, а бледовиолетови, пурпурни, вечерни, залезни, изгревни – всякакви цветове и варианти на цветове виждах в тях. Виждах толкова цветове и защото от тях си хапваше дъщерята на учителя – моята руса като царевица комшийка.
Става малко захаросано с това учителско семейство, с жена му и дъщеря му, руса като царевица, и затова за уравновесяване ще кажа, че дъщеря му имаше много странен характер. Направило ми беше впечатление, че поне по два пъти на ден тя си идваше от училище вкъщи. Тича, тича задъхана по стръмната улица от училището и потъне в техния двор. Било ми е странно защо ще си идва от училище, какво си е забравила, докато един ден я видях, че влиза в тоалетната. Тича, тича, тича и влиза в тоалетната в края на техния двор. Много ми домъчня и ми стана смешно едновременно, защото аз си мислех кой знае какво – че малката царевичка е разсеяна, че е някаква си фея, а тя идвала да пишка.
– Не мога да пишкам в училище – така казала. – Мога само у нас.
Сега е малко трудно след френското грозде, малините и физиологията да се върнем на закуската в кухнята на учителя, но все пак ви моля да си я спомните.
След закуската в неделя, като в старите класически разкази от първото десетилетие на двадесети век, началният учител свиреше на цигулка. Сега ми се ще да си мисля, че е свирил посредствено, но тогава направо се омайвах. Свиреше началният учител двайсетина минути, после мажеше лъка на цигулката с нещо, мисля, че се казваше колофон – леле, каква дума – сякаш е лекарство за животни, и прибираше цигулката в калъф.
Тогава на фона на тази музика нашите взеха прасе. Ние по принцип не гледахме прасета, но тогава един приятел на баща ми имаше да му връща пари и вместо пари му донесе малко прасе в чувал. За ужас на учителското семейство започнахме да гледаме прасето в една паянтова кочина точно пред прозореца на педагога. Голяма мъка трябва да е било за тези изнежени хора с френско грозде и бледолилави малини, но това беше положението. Донесоха ни малко прасе в чувал и трябваше да го гледаме.
– Не се диша! – това каза веднъж учителят на мама и добави – Ужасно е това прасе, преместете го!
Мама обеща да го храни само с коприва и картофи, та изпражненията му да не миришат. Дни наред си повтарях тази нова за мен дума – „изпражнения”, и се чудех какво значи, докато не попитах моя братовчед, който учеше в Луковит. Той ми я разясни, но мама откъде я знаеше, остана тайна.
– Ще преместим прасето отпред до оградата – рече мама на учителя, – но дали ще можете да учите момчето на цигулка от време на време?
– Може – обеща той, – само да стане тази работа с прасето.
И се почна. Дебютът ми в музиката беше „Тръгнал кос с дълъг нос” – само това можах да науча да скърцам на цигулката, и то фалшиво, след два месеца уроци. Накрая учителят ме изгони и за да е напълно музикантски финалът на оперетата, хвърли по мене една голяма, летяща във въздуха нота. Докато летеше към мене нотата, вместо да звучи като нота, ми се стори, че леко грухти. Виждате ли колко хубаво мога да си измислям и да лъжа? Още тогава личеше, че с думите ме бива малко повече, отколкото с цигулката.
Всеки ден след закуска семейството на началния учител обядваше и вечеряше. Даже понякога закусваше и следобед, но аз няма да ви рисувам техните кулинарни преживявания. Ще ви кажа, че ми се е струвало много превзето това, дето дъщерята на учителя наричаше баща си „господин татко Димитре”. В училище го наричаше „господин татко Димитре”, сякаш другите ученици не знаеха, че ѝ е татко. Но така изглеждаше по-учена и по-възпитана.
Бил съм влюбен в тази руса красавица и ми е било мъчно, че е такава деликатна, пърхаща, лилава и цветна, че си идва от училище по два пъти на ден, че разбира от ноти, а аз бера коприва и вадя картофи за прасето. Понякога в мазето пишех и стихове, но за това никой не знаеше по онова време. Сега всички знаят, но се правят, че им е все тая.
Царевичката замина да учи във Френската гимназия във Враца и се справяше много добре. Като си дойде първата зимна ваканция, я чух да учи храстите на френското грозде на френската азбука. Беше навалял сняг и тя лекичко махаше снега от храстите и повтаряше френската азбука. А на малините рецитираше известното стихотворение на Аполинер „Под моста Мирабо тече Сена и нашата любов“.
Нашата любов с нея обаче не само не течеше, а беше замръзнала завинаги.
След години, вече висшистка, я разпределиха учителка по езика на Париж в Троян. Там пък имало много малини – цели планини с малини.
Наистина се срамувам, че споменах за белите като риби бедра на жената на учителя. Ама за това е виновна чешмата. Ниска е като гъба и за да я откъснеш, трябва да се наведеш. Хайде, пак почвам да пиша стихове, които никой не чете, затова ще кажа така – жената на учителя избяга изненадващо, нелогично, но красиво и възвишено с един международен шофьор. Говореха, че отишли да живеят в Сандански. Там, на юг, свили гнездо на любовта. Учителят се сви на две, но никога не призна това предателство, само казваше, че жена му е на курсове за кинооператор в София.
– Ще си дойде – вика, – ще пуска киното. Има нужда от кино и от култура по този край.
Може би, може би, казвам, и въобще не съм сигурен, но според мен жена му избяга, защото той никога не си тъпчеше ризата в панталона както трябва. Уж я натъпкал, пък не е както трябва. Може ли така да прави с ризата си един начален учител?

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *