Skip to content

СКАЛНИ РИСУНКИ

Защото не умея да рисувам,
аз правя върху листите скални рисунки
с думи.
И колкото изящно да звучат,
не ме напуска мисълта
за изтощителна първичност
и безпомощност.

Ето например думата коза –
как е възможно тези кратки букви
да бъдат едновременно
и мляко,
и небе,
и синева,
и дъжд,
и тази съкрушителна естетика
на хиляди движения?
И тази удивителна брада на гръцки философ,
дошъл да се разходи край реката?

Или пък думата козарче.
Колко е просто да си мисля,
че това съм аз,
и да напиша,
че съм слънце с устни,
които си бърборят със козата.
И да напиша,
че съм шипка
с блузата на залез,
и да напиша,
че мириша
на далечина и шума,
на мъх и на момчешко премаляване
от моите петнадесет години.

Колко е просто
да си мисля,
че умея нещо,
и колко е разтапящо
това велико заблуждение.
Та аз не мога да опиша себе си и нашата коза.
Представяте ли си –
дори това не мога.
Но вие ми кажете,
че греша,
и аз ще съм щастлив,
че скалните рисунки
могат и да проговорят
някога.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *