СМАЛЯВАНЕ

Преди много време, когато прадядо ми беше на сто и една години, а прабаба ми на деветдесет и седем, той ѝ викаше момиче:
– Вижте баба си – казваше той на майка ми и леля ми – като момиче е!
Майка и леля тичаха нанякъде и се смееха до пръсване на тези приказки, но когато се върнеха в стаята, вместо баба ми там вече седеше едно малко момиче и те почваха да се въртят около него.
Така баба Тота никога не порастваше и те не порастваха.
Някога всичко това ми се струваше бабини деветини, а сега ми изглежда и прекрасно, и приказно, и спасително.
За да оцелеят в тези дни, възрастните хора трябва да станат деца, трябва да се смалят.
Държавата може да смени личните им карти например и на всички да пише, че са родени след 2010 година. Сигурно може, но е забранено да се излиза от вкъщи.
Могат да се конфискуват огледалата от къщите на възрастните хора. Ама кой, докато сутрин си решат косите пред огледалото, ще застане зад гърба им и ще им каже, че са хубави?
Някой, който е решил, че трябва да се вземат драстични мерки за спасение на възрастните, може да отмени пенсиите, защото напомнят за старостта и са опасни за живота в този момент.
Всичко може да се измисли. Но мене все ме влече към детското – там, мисля си аз, е спасението.
И си вземам стария албум (хайде, пак думата „стария“, но няма начин). Гледам първите си снимки. Още не мога да си държа главата изправена, а мама ми люлее босите крачета над първата коприва в двора. Гледам и ставам дете, и съм безсмъртен.
После се уча да сричам от първия си буквар. Запазил се е някак, милият: Ма-ма, ра-мо, ми-ла. Мама, рамо и мила – това сричам в началото. И съм дете, и ми е хубаво.
Гледам и друга снимка, дето съм със съучениците си от четвърти клас. Всички сме слаби като тревички и се полюшваме от вятъра в снимката, и сме разкривени на всички страни, и сме нехайни и прекрасни. Е, ще ми се късите ми панталонки да не са ми паднали толкова много под пъпа, ама не може.
След това откривам в една тетрадка изсушен еделвайс и изсушено листо от здравец. Боже, колко отдавна е всичко и колко е високо всичко, и колко всичко е у нас в двора.
Откривам си първото стихотворение, озаглавено „Самотна лодка се белее“. Намирам бинта, с който майка ми превързваше ръката, за да не пиша на контролното по математика. И съм безсмъртен.
Не съм никакъв безсмъртен аз, само искам точно сега да не ми викат Николай, а Коле, Кати, Николайче, Коленце, Инката… Искам си глезените и детски имена и детските прякори си искам. Така искам да ми викат, като ми се обадят по телефона.
Иска ми се още, ако може хем да съм си написал писанията, ама да не съм ги написал. Още нито едно писание да не съм написал и думите да си седят съвсем спокойно някъде във въздуха.
Иска ми се всичко да е било и нищо още да не се е случило.
Излизам на терасата си на деветия етаж и гледам снега на Витоша. Майко мила, и Витоша ли е стара? И трябва да става дете и да си стои вкъщи? Нея няма да я мисля – тя никога никъде не ходи.
И съм на терасата при здравеца, дето го донесохме от село. Пипам го и го мириша. Колко чиста и зелена е тази миризма на здравец – сякаш е коса на дете. Докато го мириша, чувствам как се смалявам, смалявам се и не мога вече да го докосна, и ме е страх, и ми е хубаво.
Кой знае, току-виж се превърна я в бръмбарче, я във врабче.