Чувам снега по телефона ти.
По приглушената мъгливост на гласа ти
чувам снега
и твоята задъханост.
Представям си
как парата от устните
се появява,
за да се промуши
през шала ти,
през гласните ти звукове,
през капчицата влага по нослето.
Студено е от толкова снежинки,
които преминават през пространството
и стигат до живота ми,
до пръстите,
до мозъчните окончания, които
са винаги далечни окончания.
И този телефон е толкова далечен,
когато завали
и ти ми се обаждаш.
Снегът е скъпо удоволствие, защото
ни струва разстояния
и зими,
и отклонения,
и ревност,
и пропадане…
А този разтреперан звън прилича
на мъничко умиране от страх.
И на лавина от изтръпване прилича,
защото чувам
как снегът вали
и как затрупва
твоя глас
и телефона ти.
А уж живеем в някакъв си век,
в който се чувало
дори когато мислиш,
в който се чувало
дори това,
което се белее.
Be First to Comment