Skip to content

СОФИЙСКИ ПЕТЕЛ

На отсрещната страна на улицата два нови и модерни блока сякаш са сплескали една къщица, дето си седи тук от памтивека. В нея живее кожухарят на квартала и цял живот този човек е намятал гърбовете на хората с топлия си майсторлък. По-рано в къщата му щъкаха кози, патки и кокошки, сега е останал само един петел.
Като извика сутрин със сричкотворния си глас петелът, и ми изпява цялата приказка за разсъмването. Стопля ме, радва ме, пренася ме при човешкото и земното този петел.
Сега е карантина, коронавирус е. Страх е. И аз не бива да излизам от вкъщи, но трябва да ходя на процедури след операцията и тръгвам към болницата, дето е на петнайсетина минути пеша от нас. Пресичам запустялата влакова линия и минавам покрай петела.
Толкова е малинов и разсъмнат, че ми прилича на кълбо кадифена жарава. Нереален и небесен, този петел е дошъл от времената, които или сме изгубили, или сме изтървали.
Гледам го как кукурига – изправя се на пръсти, наежва се, изпружва си главата първо назад, после напред и от гърлото му се изсипва трептящ и пресипнал глас, който казва: „Ставайте, ставайте и излизайте!“
Излизайте, ама не може. Карантина е.
И този самотен и блестящ софийски петел е станал ненужен.
Тогава виждам, че точно от опашката му (петелът почти се е залепил за оградата на къщата) почва пътека – криволичеща и постлана с камъчета пътека между пейки и трева. И ми олеква. Ето за какво е нужен този петел – за да тръгва от опашката му пътека. Пътека, която цяла нощ е обляна от електрически лампи или от луната.
Ама кой да се сети, че свети от опашката на петела?

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *