Skip to content

Спортистчето

Няма по-голямо нещо на тоя свят от спорта! Спортът те прави небе, прави така, че човек се отделя от земята и може да разбере какво са птиците или рибите и земноводните даже.
Ако не си спортувал, значи само си бил човек, а не много повече неща, които си могъл да бъдеш. Ако не си на ти със спорта, не е възможно да разбереш, че вятърът е момче, което ти диша във врата и ти застъпва гуменките, и никога няма да разбереш, че леката атлетика е в основата на всичките успехи на човека.
А ако не си играл футбол, няма начин да разбереш как топката от нерви и напрежение в стомаха ти се превръща в кожено кълбо, търкулва се на тревата и ти тичаш след нея и искаш да победиш.
Ако не ти се е пуквало ребро, ако ушите ти не са се изпълвали с болки и хрущяли, значи не си тренирал джудо, и така нататък, и така нататък. Нищо не си бил, ако не си бил спортист. Живял си напразно, ако не си бил спортист.
И тъкмо да кажа, че е било по-добре изобщо да не си се раждал, и се сетих, че има една такава сладникава, но любима песен, в която се пее за изпепеляващи изповеди и накрая се плаче даже:

Дали е трябвало,
дали е трябвало,
дали е трябвало изобщо
да се раждаш.

Много повторения, много чудо!
Защо намесвам тази песен ли? Защото ми е писнало от преструванковщини, че всичко, което ни се случва, е съдбовно, че винаги искаме да дадем всичко от себе си, дори троха от своя залък, че винаги трябва да правим всичко правилно. И ми е писнало, защото ни мачкат с приказки и песни и най-вече защото винаги ми е ставало лошо от спорта. И по-точно – от преструване, че трябва да обичам спорта. И от такива песни, в които ако не си направил еди-какво си, значи си живял напразно.
– Николайчо, ти имаш ли шорти с ластик на крачолите? – попита ме някога началната ми учителка.
– С ластик нямам, защо?
– Защото утре в училището ще идва Дора Габе и трябва да се представим пред писателката.
– Как да се представим?
– Ще скачаме пред Дора Габе в трапа за дълъг скок. И ти си определен също.
– Не може ли да ѝ прочета нещо мое?
– Не е предвидено четене на произведения на ученици пред писателката.
– А ластика на шортите – защо?
– За да не ви се види нещо неприлично, докато скачате. Не е удобно пред другарката Дора Габе.
Стана ли ви ясно защо потръпвам от фалшиви текстове, диалози, от фалшив живот и спорт? Мене, ученик в четвърти клас, ни жив, ни умрял от писане на сантиментални стихове плюс стихове с буен патриотизъм и с вяра в бъдещето, вместо да ме накарат да прочета стихотворение пред Дора Габе, ме карат да скачам в трапа за дълъг скок пред нея. Ами трябва и майка ми цял следобед преди моя решителен скок да ниже ластик на крачолите на шортите, за да не ми се видят случайно неудобните детайли. Това педагогично ли е? Защо е трябвало тогава да потискат поета в мен за сметка на скачача на дълъг скок?
Когато на другия ден се засилих и скочих от цялата си душа пред Дора Габе, аз не паднах в трапа с пясък и не си напълних зъбите с песъчинки, а паднах в буквичките на едно стихотворение, което исках да прочета, а не можах. Паднах в пясъка на разпилените си илюзии, че едно стихотворение е по-важно от един скок дължина.
Знаете ли каква е разликата между скок дължина на едно момче през 1968 година и стихотворение, написано от същото момче през 1968 година? Разликата е, че стихотворението може да почака, а скокът – не. И сега – половин век по-късно, е същото. Стихотворенията чакат, скоковете – не.
Дора Габе – тази велика и мека, и равнинна, и дълбока, и небесна поетеса, ме похвали. Пипна ми бузата и ми каза браво. Ама не за стихотворението, дето не ѝ го прочетох, а за скока с ластичните шорти. Как ли е оживяла тогава тая фина жена?
После взех да тренирам лека атлетика. Всички в училище тренирахме лека атлетика, защото учителят по физическо искаше да дишаме чист въздух. Чист въздух тогава в люляковия ни град – колкото щеш, но той си беше наумил, че трябва да го дишаме безкрай и главно докато тичаме. И че така ще ни направи бързи, смели, сръчни и най-вече – здрави.
Но на мен непрекъснато ми ставаше лошо от така наречената лека атлетика. Повръщах след всяка тренировка и вдигах температура.
Майка ми, която беше медицинска сестра, дойде да говори с учителя треньор:
–Гади му се – каза,– може ли да го отпишем?
– Ще му дадем шпайкове и ще се оправи.
Тези шпайкове бяха връх на леката атлетика тогава. Нещо като футболни обувки, но с пирони – мечта за всеки тичащ крак.
Няколко дена бях много щастлив и ходех отвисоко-отвисоко, но после разбрах, че съм свършен с тези бодливи същества. Докато тичах потен и премалял по пистата от сгур, така паднах, че се ожулих от върха на носа до свършека на моя телесен свят – до пръстите на краката. И се ожулих така, че после един месец коремът ми пламтеше като залез.
Хубавото на леката атлетика според мен е само едно – че от време на време сядаш на пейката до пистата и докато си почиваш, можеш да блееш и да си мислиш ту за узрелите череши на баира, ту за стихове, ту за момичета.
Ако искаш да си известен в училище, трябва да тренираш футбол. А и световното първенство в Мексико беше оставило неизличими следи в момчешкото ми съзнание и в съзнанието на българския народ като цяло. Тренирах футбол в градския детски отбор и дори станах много добър. Вкарах един гол на гостуващия детски отбор от Враца, но ме изгониха за сбиване. Бях много силно крило, но и много силно ми се виеше свят след всеки мач. Таванът падаше на очите ми, отслабнах страшно.
Майка ми ме спря без консултации с треньора, който пък се въргаляше доста мощно в тревите край Осъма с една моя братовчедка. Кой знае, може и затова да съм бил добро крило, вкарало един-единствен гол през живота си. Понякога успехите идват по роднинска линия.
Каквото и да говорят за футбола – а светът никога не е говорил нищо друго – аз най-много ценя във футбола фанелките на играчите. Така си я обичах моята фанелка с номер осем на гърба, че ходех по цял ден вкъщи с нея и даже спях с нея през нощта. След като майка прекрати внезапно договора ми с ФК Кърпачев – Ловеч, фанелката си остана все за мен. Треньорът не си я поиска – от любов към братовчедка ми, естествено.
В края на моята спортна кариера станах за пет дена джудист. Ако искаш да сваляш момичета, тогава трябваше да си джудист и да си със счупени уши. Положението от тогава е същото, без промяна. Като са ти зарасли ушите с хрущяли, значи си голяма работа.
За да си джудист обаче, трябваше да си перка. Някога викаха перка на този, който има големи мускули и гърдите му са изпъкнали. На такъв викаха и буца.
И защото нямах търпение да тренирам с щанги и гирички, а и защото кариерата ми приключи за пет дена, още от първия ден почнах да пия ви комплекс. Треньорът ми каза, че трябва да пия ви комплекс на хапчета – да заякна, и аз изпих веднага една опаковка червени малки хапчета. И стоях цял ден пред огледалото гол – да видя как ще стана перка и буца. Прилоша ми зверски, както се очаква, но аз се правех, че не се сещам от какво ми е зле.
Треньорът ми беше казал също, че джудистите трябва да се бръснат и че и аз трябва да се обръсна.
– Ама аз нямам брада…Само мъх малко. – Опитах се да се спася.
– Нищо, ти се бръсни и тя ще ти порасне! Иначе край с джудото.
Та освен на ви комплекс наблегнах и на бръснене.
Няколко дена по-късно по време на тренировки си счупих ухото и край. Нито станах перка, нито свалих момиче.
От тази спортна авантюра с източен привкус ми остана споменът за претъркаляне през рамо и за падане с тупане на ръка. Като паднеш на земята, трябва да тупнеш с ръка и да се претърколиш. Така не се удряш и ти няма нищо.
И в живота е така – падаш, тупаш с ръка и се претъркаляш. И понякога си чупиш я ухо, я глава, я илюзии.
От джудото ми остана и един смях. Много смешни ми изглеждаха тези джудистки дрехи. Сякаш са дрехите на хлебаря, който месеше симиди във фурната срещу нас. Като си облечеше белите фурнаджийски дрехи и се препашеше с колан, ставаше същински джудист.
Но ако се опитам да стана по-сериозен, ще кажа, че халатът на доктор Ичев – най-добрият педиатър в града, също приличаше на джудистки дрехи. А доктор Ичев беше много сериозен човек, така че трябва да внимавам повече, като се смея на джудистките дрехи.
Много ми се иска да ви съобщя стихотворението, което бях написал някога и което не можах да прочета пред дълбокоуважаемата Дора Габе, когато тя дойде на посещение в нашето училище. Рискувам много, но си го обичам – голям шедьовър е:

Самотна лодка се белее,
а в нея – аз и ти.
Ако не ме обичаш ти,
море, ела и ме вземи…

Шедьовър е, няма две мнения, ама и учителката е била абсолютно права да ме накара да скачам дълъг скок пред Дора Габе, вместо да го чета.
В дългия скок е истината и в шортите с ластик. Стиховете могат да почакат.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *