Skip to content

СТАРЕЦЪТ И РЕКАТА

Този старец винаги ме вземаше с него за риба. Пиша „вземаше ме с него”, а не „със себе си”, защото ако някой те вземе със себе си за риба, значи ловите в море, а ако те вземе с него – ловите риба в река. Нито той, мисля си, нито аз тогава бяхме чували за Хемингуей и неговия Нобелов роман „Старецът и морето”. И слава Богу. Защото аз щях да се ядосвам, че не съм роден край голяма вода, а той щеше да се ядосва, че не си е пуснал брада. Толкова обичах стареца, че му виках „бате”. Сигурно е бил някъде по средата на четиридесетте си години, но по онова време в нашия край мъжете се състаряваха изведнъж, лицата им заприличваха на горски пънове и почваха да ги наричат старци. От уважение. Аз обаче не знаех, че моят човек по всички тогавашни правила е старец, и му виках „бате”. Старецът се казваше бате Васил и беше най-добрият рибар в селото. Само че беше есенен рибар. Ходеше за риба само есента и само за клен.
Някъде в края на август и началото на септември той почваше да ме води на Вита за риба. Ловеше час, час и половина преди залез и се прибирахме. Селото ни е точно там, където Вита се отскубва от каменните щипки на Балкана и успокоена тръгва през ябълки и царевица, през слънчоглед и домати към Дунава. Слънцето в нашето село изчезваше изведнъж, защото това е долина и залезите идваха рязко – като отрязани с нож. Затова бате Васил много внимаваше да сме на реката малко преди залез. Тогава кленът кълве най-много. Той казваше „посяга, рибата посяга”.
Всичко съм чувал и изучил за този витски клен и сега ми е жива пред очите голямата му златистожълта глава, едрото му, леко тумбесто тяло, бледочервеникавите му перки, хрилете му, намазани с вишнев сок. Виждам и заоблената му уста с тъмно ръбче, и люспите. Ех, тези люспи – колко очи заслепиха, колко трудно се махаха и колко ножове изтъпиха.
Моят старец не признаваше нищо освен клен. Понякога хвалеше и гърбавата черна мряна, но само за да не изглежда съвсем едностранчив пред другите рибари. Сега е времето да кажа, че на реката аз само гледах. Нито ловях риба, нито нещо му помагах – клечах и гледах. Той не даваше да шавам, да приказвам, да дишам. Най-много го беше страх, че като ходя по камъните на брега, мога случайно да скъсам кордата. На кордата ѝ викаха „жило”.
– Внимавай да не прекълцаш на някой камък жилото, че тогава край!
Още пристъпвам на пръсти, като се сетя за рибарска корда, и почвам да си вдигам краката като щърк, щом ида на брега на река.
Там, където ловяхме клена – където старецът ловеше, една скала беше паднала в реката. Откъснала се беше от челото на баира и се беше изтърколила по корем във вира. Реката обливаше скалата отвсякъде и под нея имаше дупки и подмоли.
– Ако искаш клен, трябват подмоли – това съм запомнил. – И стръв за клен – казваше бате Васил.
Джанки, ранни вишни, черници, грозде, големи зелени и кафяви скакалци, попови прасета, дебели торни червеи, жабета, пиявици и гъсеници, много гъсеници – списъкът на нашата стръв е дълъг, но в живота и в рибарския занаят щом стане дума за примамка, за стръв – списъкът е дълъг. Бате Васил никога не ловеше риба с плувка. Плувката го обиждаше. С плувка можел всеки. Познаваше дали рибата кълве само по трепването и изпъването на жилото.
Когато хващаше рибата, старецът беше котарак и Бог едновременно. Почти пълзеше по брега, свиваше се по корем и когато кленът клъвнеше, той пристъпваше полуприведен две-три крачки напред, навеждаше пръта на въдицата много надолу, изпъваше си ръката напред – почти до водата, и засичаше.
– Айде-е-е, айде-е-е, бабачко, малей, голям е! – това чувах.
Пръчката се огъваше на обръч, трепереше в горния си край и няколко секунди не помръдваше. Кленът се залепяше за дъното и когато старецът все пак го отскубваше оттам, рибата тръгваше към отсрещния бряг. Гърбът ѝ се подаваше, белваше се в плиткото, пореше водата, сякаш се разхождаше и маршируваше. Маршируването идваше от опашката. Ту по-бързо, ту по-бавно пляскаше тя, чуваше се „хуууу, хуууу” и опашката изчезваше в ритъма на великото съпротивление. Кленът тръгваше към нас и аз чувах как рибата проговаряше:
– Не, не-е-е, няма да стане!
Старецът внимателно и с изплезен и обложен от напрежение език почваше да извлича от водата това речно злато, този снаряд. Златистата глава на клена светеше и за миг леко се отпускаше. След това завиваше рязко встрани и пак към дъното.
– Ще се откачи, ще го изпусна – викаше старецът и отстъпваше полекичка назад с вдървено тяло и издължено и глуповато изражение на лицето.
Драмата настъпваше, когато кленът наближеше брега. Там, в корените на дърветата, в камъните и най-вече в страха на стареца рибата можеше да се закачи, да се изплъзне и да потъне. Но бате Васил с едно последно и тежко повдигане на ръката нагоре разлюляваше клена в изтръпналия въздух. Той почваше да се клати и да се увива ту на една, ту на друга страна, да се гърчи, после падаше и тревата около него се взривяваше от водни пръски.
Бате Васил вземаше рибата и я търкаше в брадичката си. Сега целуват рибата и я пускат да живее и да се разхожда, а някога я търкаха у брадата си. Нещо като „дай, Боже, да хвана толкова много, колкото са космите на брадата!”.
В реката бате Васил се къпеше рядко. Оплакваше се, че му е студено. „Водата е лед” – казваше и много бавно, и много отвисоко топваше пръста си и след това моментално го изваждаше. После изведнъж скачаше във вира при падналата скала. Плуваше, сякаш е видра, тихо и плавно. Плъзгаше се и не личеше, че плува. Лежеше на повърхността като на чаршаф. Гмуркаше се и аз се чудех колко ще издържи под вода и къде точно ще се покаже.
Един път, като се къпеше там – във вира до скалата, бате Васил изчезна. Мина минута, минута и половина, две, три – няма го. Уплаших се, тичах нагоре-надолу, докато го видях изведнъж да бликва над скалата. Беше плувал по дъното край нея, заобиколил я беше от вътрешната страна, изпълзял беше по скалата и се показа. Най-напред видях главата му, после ръцете му, видях го до кръста. Сякаш излизаше от люк на танк, на воден танк. Водата се стичаше по бузите му и по брадичката.
– Какво има под скалата? – попитах.
– Нищо – каза и говореше като човек, който говори и пие вода едновременно. – Няма ги – закашля се старецът.
– Какво?
– Няма ги двата големи клена, дето са женени.
– Какво?
Бате Васил се засмя.
–Тука под скалата – и пак се закашля – живеят два големи клена. По две кила. Мъж и жена са. Един друг се хранят в устата и не посягат на нищо.
– Стига…
– Стига, ама е вярно. Тука бяха кленовете, ама са отишли някъде. Тръгнали са към морето.
– Стига – и спрях да слушам – и уплашен, и замаян.
Много ми се иска точно това да беше казал тогава бате Васил, точно тая приказка да ми беше разказал. Иска ми се, ама не знам дали не си го измислям. Кой разказва приказки, докато се къпе в река…
Старецът бате Васил беше работил две неща – раздавач в пощата на селото и продавач на хляб. Не хлебар, дето меси, а само продавач на хляб. И на двете места го уволниха заради глупости, които изобщо не са важни. По-важното е да се каже, че като раздавач той беше развил едно нечувано качество – познаваше кой кога ще получи писмо. Ако някоя жена много се надяваше на писмо, той ѝ казваше:
– В четвъртък – готово.
И писмото – хоп, пристига в четвъртък.
Ако някой чакаше телеграма, че ще му се роди внук, бате Васил познаваше:
– До сряда и булката ще роди.
И момчето се сбъдваше.
От пощата му останаха една раздаваческа чанта и любовта му към списание „БТА Паралели”.
Макар че много рядко напускаше Гложене, той тайно е обичал другия, далечния свят. По цели нощи четеше „БТА Паралели”. Пушеше и пътуваше по паралелите на света. Четеше и пушеше, докато пепелникът започнеше да капе от фасове. Разказвал ми е за Фелини, за София Лорен и Жан Габен, за Австралия и за вулканите на Япония. И трупаше на масата си угарки и хартиени паралели. Чудя се дали пък тогава не е прочел нещо за Хемингуей? Не знам…
Работата му във фурната завършила с надчет, но обещах да не се ровя и да не говоря за това. И все пак, наивен и благ, той сигурно е бил измамен или от шофьорите на брашно, или от самите хлебари, или от счетоводителката в кооперацията. Не ми се мисли как и защо е станало. За мен важното бяха отблясъците – отблясъците на стотинки в пепелта пред фурната.
Фурната в селото димеше в дълго, тясно помещение с прозорец отпред, през който се продаваше хлябът. Хляб, кръгъл като лятно земно кълбо. А пред прозореца на фурната, потънало кога в прахоляци, кога в кал, се излежаваше малко площадче.
Сега нас ни интересува не калта на площадчето, а пепелта. Идват хората за хляб, трупат се, блъскат се, вадят си стотинките, броят ги, губят ги и хоп – стотинките се търкулват в прахта и се притулват. И бате Васил знаеше това. Понякога, когато кленът не кълвеше и беше ясно, че няма защо да висим повече с тъжни отражения във водата, тръгвахме към фурната. Стигахме десетина минути преди слънцето да скочи зад хълма и използвахме неговите последни лъчи, за да ловим стотинки. Лъчите на слънцето огряваха пепелта и о, чудо – стотинките, стотинките блестяха.
– Като люспи са – казваше старецът, – само трябва да знаеш къде са.
По това време другите рибари взеха да си купуват плетени кошчета за риба, а той ходеше на реката със старата си чанта на раздавач. Раздаваческите чанти бяха големи, от естествена кожа, както се казваше, и с много прегради – за вестници, за списания, за писма, за малки пратки, за раждане и за смърт.
– Няма ли да сменим чантата? – попитах.
– Не – беше отговорът.
Винаги, когато тръгнехме за риба, старецът пълнеше чантата си с орехова шума. Ореховата шума е дебела, горчива, пълна е с йод и гони мухите. Рибата, увита в орехова шума, не се разваля.
Когато хващаше риба, той я слагаше само в една преграда, само в една. Случвало се е, почти винаги беше така, старецът да раздава рибата на хора, които срещахме по пътя. Раздаваше почти всичката риба. Отваряше чантата на преградата за писма и вадеше по един клен. После още един клен – пак от преградата за писма.
– Нека се радват! Все едно им нося писма.
След години, когато аз вече започнах да ходя на реката сам и да ловя клен, се разбра, че бате Васил не е добре.
– А бе Васил нещо не е добре – така се говореше.– Намерили му сърце.
И аз отидох да го видя. Не пушеше вече, но пепелникът още преливаше. Списанията „Паралели” прашасваха.
Като влязох, старецът направо ме застреля. Извади една пребледняла снимка, накъдрена отстрани. Войнишка снимка.
– Какво виждаш? – попита.
– Ама ти си бил танкист! И шлем имаш, не мога да те позная. Къде си бил танкист?
– На Бяло море – и бате Васил се усмихна. – В танковото поделение в Карлово бях.
И пак ме попита:
– Какво виждаш?
– Танка и тебе.
– Остави ме мене. Виж веригите на танка. Ако си помислиш, че са малки гъсеници и ги хвърлиш във водата, може и риба да хванеш. А дулото? Представи си го смалено – като пръчка на въдица е – продължи старецът.
– Ами снарядите? – попитах.
– Снарядите са последната стръв. Ама не знам… може и да са нещо друго. А ти си гледай реката. И клена.
И докато си мислех, че той все пак знае нещо за Хемингуей, на бате Васил започна да му расте брада – бяла брада.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *