Skip to content

СТРАШНО Е, НЕ Е СТРАШНО

СТРАШНО Е, НЕ Е СТРАШНО

Тази работа с умирането е страшна заради страха. Страх те е, че ще умреш, и това е. Но и за страха си има номер.
Страшно е само тогава, когато умираш извън себе си, когато умираш далече от себе си. Ако умирането стига до оградата на къщата ти, до цветята оттатък оградата, до близките ти хора, до реката и оттатък реката до скалите, до любовта ти, до пътеката и до гущерчето на пътеката – тогава е страшно. Страшно е, защото с теб умира всичко. А това вече не можеш да понесеш. Не искаш да го понесеш.
Страшно е, ако умираш навсякъде, където не си бил или където си бил и ти е било хладно, а после си съблякъл дрехите си, защото е жега. Страшно е, ако умираш в книгите си, в картините си. Страшно е, ако си спомняш неща, които не знаеш, ако не познаеш пътя, по който си пътувал хиляди пъти, или се сетиш за път, който е на другия край на въображението.
Да умираш извън себе си е страшно, защото чувстваш, че си част от нещо голямо, което след теб няма да е толкова голямо, и е страшно, защото си малък, а останалото е всичко и ще бъде всичко и без теб.
Ако си видял гущерче, гущерчетата ще щъкат между камъните и след теб. Ако си написал книга, някой ще напише още по-хубава. Ако си пътувал наум, не си бил достатъчно умен, за да си купиш билет за пътуване с влак, ако си пътувал с влак, защо не си написал стихотворение, с което да полетиш след последния стих, защо? Защото можеш само това, което можеш. И затова е страшно да умреш извън себе си. Точно това не можеш да понесеш.
Ако лежиш и умираш, и не искаш да се страхуваш, умирай в ръцете си, в пръстите си, в косата и очите си, в езика, с който назоваваш смъртта като нещо близко. Умирай без страх в сърцето си, в стомаха си, в краката си. Умирай не по-далече от себе си и ще почувстваш не страх, а любопитство, равнина, долина и успокоение. И ако можеш – умирай като поет, който уж пише за смъртта, а пише за ръцете си, които престават да се движат. Умирай като поет, който пуши цигара на смъртното си легло, а описва дървета, вятър, отражения, облаци, реки и дим. Умирай като поет, който обикаля света на очите си, но само повдига клепачи. Умирай все по-силно и бързо и все повече в себе си. Тогава не е страшна смъртта, страшно е, че не ни стигат думи – и безсмъртни, и смъртни.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *