Skip to content

СЪРЦЕ

Разболях си сърцето – от невъзможност,
от тънък дъжд и плитчини.
Колко е глупаво милото, колко е болно,
знаеш единствено ти.

Само ти знаеш – кадифената шапка
и кадифеният ми панталон
ходят в градината и чакат мрака.
Чакат си мрака и това е то.

Само ти знаеш, че нямам време –
какво ли значи това – не знам.
И тичам нанякъде, сякаш съм бебе,
но ти не ме пускаш да ида там.

И ме държиш за ръкава на книгата.
Аз пиша книга, ти знаеш това.
Ами това е. И повече никога
не ми подавай отсам ръка.

Иди в градината, щом свършват думите,
и гледай как тревите цъфтят.
Разболях си сърцето… Колко е хубаво
да си го мисля и да мълча.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *