Skip to content

ТАКСИ ДО МЛАДОСТ

           Когато през нощта е валял първият сняг, сутрешните таксита трябва да са по-нежни – това си мисля. И пред очите ми е бяло, но не от снега, а от зъбобол, затова чакам такси.
            Шофьорката е жена и като намалява, ми говори от прозореца на колата:
          – Локвите, локвите… Мръдни по-нататък, докато обърна.
            – По Цариградско ли да мина за Младост? – пита тя.
            – По Цариградско, после след Макдоналдс – вдясно по „Киприян“.
            Някакъв мъж, бая разхвърлян, прегърнал зелени клонки – да се чуди човек откъде ги е взел, тропа по стъклото:
            – Няма ли добро утро, алооо! За вас добро утро няма ли?
            – Много луди! Всеки трети, който седи тук – и шофьорката сочи седалката до нея, – е луд. Поне сме на Четвърти километър, ако не друго.
            – Пандемия, стресове… – Обаждам се аз и зъбът ме стрелва като шиш от челюстта до ухото.
            – Ти какъв си? – Пита таксиджийката.
            Виждам, че е жена, която би могла да бъде едновременно боксьор, касиер в Топлофикация, домоуправителка или контрольорка по транспорта.
            – Бях учител, ама се пенсионирах по болест.
            Като казах тези прости и съкровени думи, бяхме на колелото при Площада на авиацията, а когато жената спря да се смее, минавахме покрай спирката на Окръжна болница. И не се смееше като хората, ами си мърдаше шията нагоре-надолу и скимучеше.
            – Ти си бил учител, колега? – И удари по волана. – И защо се разболя? Някой ученик те напсува?
            Зъбът ме стрелна още веднъж, вече от гушата до мозъка. Беше познала.
            –Напсува ме един десетокласник на майка и му се размина.
            – Това е нищо. Една моя бивша колежка от четвърти клас я псували всички.
            – И тя какво?
            – Свикна. Ама аз, да знаеш, за хиляда лева учителска заплата няма да си еба душата. Няма да си еба душата за хиляда лева никога. Един срок написах бая двойки и директорът на училището ме вика. Госпожо Станчева, ти тези двойки ги пишеш на тебе си. И аз – айде, шестици на всички и да си ебават майката!
            Шофьорката, която трябваше да е учителка, говори с езика на истински таксиджия:
            – Синът на моята колежка, напсуваната, наркодилър, ѝ казал: Да ти пикая на заплатата скапана! Аз я изкарвам за два часа. И аз бачкам в училище като тебе за едни пари, ама аз два часа, ти – цял месец.  Голямо лайно е синът ѝ, ама е прав! Наркодилърите и учителите работят на едно място. Те и моите синове са изроди, – продължава жената с таксито, –  но ги опазих. Малкият едва не стана наркоман, но аз държа – бой, панаири по цяла нощ, комшиите викат полиция, ама го опазих. И да знаеш – няма да си еба душата за хиляда лева учителска заплата никога.
            – По какво беше учителка? – питам.
            – По пиано, по пиано… – И свива по улица „Киприян“.
            Снегът ми се вижда черно-бял. Не казвам, че е като клавиши. Казвам само черно-бял.
            И зъбът почти не ме боли.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *