Skip to content

ТОЗ, КОЙТО ПАДНЕ В БОЙ ЗА СВОБОДА…

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят…

Няма четиристишие в българската поезия, което така да е пронизало съзнанието ни, така да ни е обсебило и да го носим като нещо, което ни възвисява и ни смазва.
То е част от баладата „Хаджи Димитър“ и също като
„настане вечер, месец изгрее…“ няма нищо общо с нея.
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“ не е написано с думи, нито даже с кръв. Издълбано е с длето върху черепа на България. И кое е удивителното – това е гениален стих, в който няма грам поезия – такава, каквато я познаваме и мислим. Заклинание, наричане, вик, предчувствие, пророчество, но не и поезия. А как го повтаряме само!
Смайващото е, че вероятно геният на Ботев се е домогнал до „друг тип“ поезия – надчовешка и надземна. Убийственото е, че сякаш не се отнася за света, а още по-малко – за България.
В България падналият за свободата има паметник и венци, има заря, но дали го жалеят „земя и небо, звяр и природа“? Споменават го, да, но дали го жалеят? А че певците не пеят песни за него, е ясно. Не пеят, защото не могат.
Падналият „в бой за свобода“ „не умира“ само в един-единствен случай – когато го вдигнем и го носим не като знаме, а като сърце.
Най-великият ни стих е без поезия и се страхувам, че е илюзия и мираж.
А може би Ботев е написал това, за да има какво да изпишем ние на гроба му – като го намерим… Ако го намерим.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вНОВИНИ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *