Skip to content

ТОНИ ПЕНОВ

Когато на петнайсети септември ме заведоха за пръв път на училище, аз плаках с ококорени червени очи и миришех носната си кърпичка. А тя миришеше на мама.
Запомних чиновете, с форма на лебеди, кюнците на печката – по-дълги от всичко, и него – Тони Пенов.
Запомних чиновете, защото ми се струваше, че мога да отплавам на зелените им гърбове и да се стопя нанякъде.
Запомних кюнците, които като вълнен шал се увиваха около врата на въздуха, и него – момчето с форма на стъклено топче.
Беше синът на козаря – кръгъл и розов, пъргав и пълзящ, търкалящ се и летящ, главно летящ. Познавах го от по-рано, но сега за пръв път го чух.
– Ку-куу, ку-куу! – чу се в стаята.
После тихо, и пак – ку-куу, ку-куу.
– Майчице! – извика нашата първа учителка. Затича се към прозореца на първия етаж, където беше класната стая, и увисна наполовина навън. Изви си врата нагоре и извика:
– Ей, да слезеш веднага! Веднага да слезеш, чуваш ли? Майчице мила, какво е направил! – обърна се тя към нас с лимонено лице и изхвръкна от стаята.
Вече на двора и с очи към небето видяхме, че Тони Пенов се е качил почти на върха на една топола в училищния двор. Качил се и кука. Кука си момчето и така възвестява на нас, на училището и на света, че не му пука за нищо и че е птица, а не ученик.
Беше петнайсети септември, а той кукаше, сякаш викаше пролетта и зеленината – и на дърветата, и на момчешките си фантасмагории.
След половин час дойде баща му – козарят. Свирна му с пръсти така, сякаш се изви вятър около тополата. И Тони започна да се спуска като мече – уж беше птица, а от дървото се спускаше мече. Чуваше се как драскат краката му по кората на тополата, как пръстите му шумолят, как сумти това кръгло мече. И когато накрая скочи от около два метра на земята, аз наистина видях как едно марципанено и уплашено мече заподскача и изчезна към края на двора.
Баща му свирна пак – пронизително като изстрел, и хвърли кривака си след него:
– Мамка ти и момченце! – Така изпсува козарят своя малък син, който беше слязъл от небето.
Всички се ошашавихме, а аз заплаках още по-силно и миризмата на носната кърпичка ми отнесе и равновесието, и ума. Не знаех къде съм. А и не ми трябваше.
Майка ми беше медицинска сестра в здравната служба на селото и беше маниачка по чистотата. Къпеше ме в спирт и сапунена пяна едновременно, гладеше ми всичко – от носната кърпа до чорапите, и аз светех като есенна круша. Светех и на този мой първи петнайсети септември, но и бях подгизнал от сълзи.
Плачех, че мама я няма, и миришех носната си кърпа, която вече ме беше осиновила. Усещах дъха на кухнята вкъщи, на здравната служба и лекарствата, на спирта и сапуна, на ютията и спринцовката. И всичко ми беше и мило, и изгубено. Дори спринцовката усещах, сякаш беше завита в носната кърпа, и пак ми беше мило.
Плачех и защото зелените лебеди на чиновете не помръдваха. За какво са ми чинове, ако няма да отплавам с тях за вкъщи? Не, не към някакви си букви и числа, а към вкъщи исках да отплават тези чинове.
Плачех и защото кюнците на печката ми приличаха на шаловете, дето ги плетеше баба – вълнените шалове, проточили се от гушите ни чак до земята.
Плачех и за Тони Пенов – най-много за него. Ама нали беше кукувица тоя Тони Пенов, а вместо да полети, слезе като мече – рошаво и уплашено.
Ей този урок, дето ни го преподаде тогава баща му, ми е останал в главата за цял живот. Никаква птица не си ти, момченце, изгубено мече си. И щом ти свирна като вятър, веднага слизаш на земята.
Това беше урокът, а не песничките на началната учителка, дето аз ги пях тогава с алени очи и задавено от мъка гърло. А пък ако знаете колко не мога да пея само… Щом запея, и всички започват да се смеят.
Сега ще прескоча и страници, и години и ще кажа, че с Тони Пенов станахме като братя. Отраснахме заедно и той ме научи да летя. Леле, какво фукливо изречение написах! Няма такава работа. Той просто ме научи на някои неща – сладки неща.
Научи ме да пуша в трети клас, за което ни остригаха нула номер. Научи ме как да викам взривовете на любовта и как да се качвам на най-високия ѝ връх – тайно и самотно. Това изречение не съм го писал аз – забравете го! Научи ме да стрелям с истински пистолет, намерен на един таван и останал там от кой знае кога. Научи ме да чета индиански романи с очите си, а не с мозъка си. Индиански романи между кози – страшна работа! Научи ме да посрещам изгрева на слънцето и в шест сутринта, и в дванайсет на обед, и в осем вечерта. За Тони Пенов изгревите бяха по всяко време.
Имаше една работа, която той обаче не можа да свърши докрай. Като си пийнеше, а той си пийваше понякога, и мене ме научи да пийвам, Тони лягаше и оставаше с часове под спрелите на улицата коли. Лежеше под колите, разглеждаше ги и се чудеше защо са спрели.
– Щом не се движат, значи са повредени – казваше. И си представяше как ги поправя, и ми разказваше какво прави.
След като „поправяше“ поне две-три коли, се успокояваше.
– Ти си луд с тия коли! – му казвах. – Не ги ли виждаш, че са спрели?
– Не са! – отговаряше Тони. – Не са спрели, а се готвят да литнат и няма кой да им помогне.
И ръмжеше от нетърпение да легне под някоя кола. Майко мила, много ром се изпи тогава, в нашата младост. Много ром се изпи и аз пак нищо не разбрах.
Когато вече бях войник в казармата в Плевен, ме извикаха спешно по телефона. Баща ми ми съобщи, че Тони Пенов скочил от терасата на ресторанта в Тетевен и се пребил.
– Пиян ли е бил? – Само тази глупост можах да попитам, преди да ми отлети мозъкът.
– Не, – каза баща ми – нито капка не е пил.
После помня само, че си помислих – той затова е скочил. Ако е бил пийнал, е щял да легне да поправя коли за небето. Мамка му и мече такова – знаел е, че е мече, а е искал да полети…
Докато си мислех тези омотани на кълбо работи, чух как от тополата в двора на казармата започна да кука кукувица – ку-куу, ку-куу, ку-куу, ку-кукуу.
Е, измислям си, разбира се – не чух никаква кукувица. Чух как само сърцето ми се качи в ушите и започна да пърха като безпомощно птиче.
И си извадих носната кърпа, и я помирисах по-дълго от всякога.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *