Skip to content

ТРИ ДУМИ, НАПИСАНИ С МОЛИВ

Докато пиша тази история, ми се ще да съм гума за триене на молив. И да трия, да трия с гумата, докато изчезнат от главата ми завинаги тези три думи, написани с молив, които тогава попариха живота ми. Попариха по-точно пролетта ми.
Бях едва в шести клас, когато разбрах, че розите се появяват изведнъж. Розите на любовта винаги избликват изведнъж. И моята Аксиния, ученичка в шести клас като мен, но от другото училище в града, беше точно такава роза, избликнала изведнъж.
Аксиния – такова име не се беше разхождало във вид на момиче в Луковит, но аз го срещнах. Съвсем случайно – като в песен и като в сън. И за да продължи историята още малко като сънуване и като пеене, ще добавя, че я обичах и защото беше от другото училище. А да обичаш някого от друго училище, е голяма мъка и голямо разстояние.
Опитвам се да се шегувам, но тогава работата беше драматична и с душата, и с тялото ми. Душата ми беше осъдена да се вее по вятъра на сладостни съмнения и надежди, а тялото ми – да се смали. Станах по-нисък и ръцете ми се смалиха, и краката ми се смалиха, и очите ми взеха да виждат всичко смалено.
Казах на баба, че не съм добре, и тя ме поведе към Панега. Няма друга река като Златна Панега в целия свят. Тя не събира водите си от дъжд и от облаци, а извира, идва чак от другия край на земята и затова водите ѝ са други и лекуват. Гръцкият бог Асклепий, бог на здравето и лекуването, направил реката да извира точно тук. Кръстил я на дъщеря си Панацея (Панаке). А Панаке направила лечебница за болни. Лекувала ги със същата вода, на същата тази река Панега. Цветът на реката е зелен като на млади водорасли и затова водораслите в нея приличат на коси на момиче.
Смален и отчаян, баба ме заведе на Панега, топна ми краката във водата, накара ме да гледам небето, да дишам – да дишам колкото може повече, държа ме десетина минути, баеше нещо и попита:
– Как си, Борисе?
– По-добре съм – казах и с баба си тръгнахме от реката.
Когато си обух обувките, усетих, че съм станал малко по-висок, но не колкото бях преди. Ръцете ми се бяха издължили също, но не толкова, че да пипна по косата Аксиния чак в другото училище.
Работата започва да прилича на протяжна и замъглена балада, затова ще го карам направо. Чаках всеки ден пред нейното училище. Чаках да я видя. Щом я видех, пораствах. И пак си бях същият. Като я гледах обаче, не виждах другите. Значи с очите ми нещо пак не беше наред. А като чуех, че звънецът на нейното училище бие за влизане в час, губех съзнание.
Губех съзнание, но един път влязох в училището на Аксиния, докато те имаха занятия. Извадих си носната кърпа и я развявах поне половин час в пустия голям коридор. Развявах си носната кърпа и се надявах, че тя ще попие всичко. Ще попие и въздуха наоколо, и любовта ми, и мириса на Аксиния, която се движи тук. После вечер, като си легнех, заспивах с тази моя кърпичка на носа и на очите.
Казах на една приятелка на Аксиния, че я чакам винаги и ако може, след часовете да дойде.
Чаках я срещу нейното училище, сгънат до единствения ловно-рибарски магазин в града. Терасата на този странен магазин сякаш беше козирка на шапка, която ме пази от времето, а времето на моята любов тогава беше горещо, направо вряло.
На витрината на ловно-рибарския магазин имаше изложени въдица и пушка. За пушката ми беше рано, но за въдицата ми беше дошло времето. Хем стоях полуизчезнал от света, хем се мятах, закачен като пъстърва от Панега, на въдицата на моята любов. Аксиния не идваше. Аз полудях. Хвърлих през прозореца на класната ѝ стая бяла хартиена лястовица и написах върху нея няколко пъти името ѝ. Изпратих ѝ подарък – кръгли шоколадови бонбонки, насипани в кутийка с формата на мече. Много сладко беше това мече. Пак пращах да я викат. Обаждах ѝ се по телефона и мълчах, мълчах не защото не исках да й кажа, че я обичам, а защото ми бяха онемели и животът, и устата. Звънях и мълчах, докато веднъж тя не почна да драска с нокти по слушалката и да се смее, и даже лекичко да ръмжи от смях. Накрая ѝ написах бележка „обичам те” с три удивителни. Обичам те с три удивителни – това ѝ изпратих.
Какво си е мислила през тези месеци Аксиния, не знам. Опитвам се да си помогна сега, да се опра на нещо – че е била малка, че се е ласкаела, че друг е влюбен в нея, че е флиртувала неумело и нехаещо, че се е заглеждала в някой батко от Селскостопанския техникум. Всичко си мисля. Но не ми олеква, защото аз я обичах толкова мно-о-о-го, а тя….
Тя ми изпрати един ден по същата куриерка, която използвах и аз, три думи, написани с молив: „Борис е лайно”.
Бележката получих пред ловно-рибарския злощастен магазин срещу нейното училище. Аз там я чаках, както знаете, винаги.
Пушката от витрината не гръмна, но аз се прибрах застрелян – смазан, изцапан, разкъсан, изчезнал, изтрит с гумата на любовта. Имах чувството, че тази бележка ме заплю. И се сетих, че има такава игра – като си играеш с някого, когото много обичаш, уж искаш да го заплюеш и го плашиш. Събираш си слюнката в устата и вместо да го заплюеш, си я спираш на езика – от любов, от игра, от унес.
Ама бележката не се спря, а ме заплю. Заплю ме в очите и аз ослепях. Щеше да е ефектно, ако завърша с това, че съм скрил трите фатални думи в романа „Осъдени души”. Не. Аз не бях чувал за „Осъдени души”, нито знаех, че душите ги съдят толкова жестоко не чак на оня свят, а още тук – на земята. Пъхнах бележката с трите думи в книгата „Овчарчето Калитко”.
Аксиния завърши ветеринарна медицина, върна се в Луковит и се ожени за директора на зоопарка, макар че в Луковит никога не е имало зоопарк. Така ѝ се пада – да се ожени за директор на зоопарк, който не съществува.
А аз никога, никога повече не докоснах „Овчарчето Калитко”. Надявам се бележката да се е стопила или поне трите думи да са се изтрили сами.
Иначе няма излекуване, а и баба я няма – да ме топне в Златна Панега.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *