Skip to content

ТРИ МОМЧЕТА

Братовчед ми Лазар Давидов беше кмет на Голяма Брестница вече втори мандат. Обичаше да поправя коли човекът, беше завършил машиннотракторния техникум в Дерманци и разбираше от коли – от счупени коли.
В задния двор на кметството на една асфалтова площадка винаги имаше докарани закъсали коли. Закъсалите коли трябва да ги докараш някъде за поправка – няма как. А щом ги закараш на майстор, и ти олеква. И уж се прибираш после пеша, а летиш от радост, че колата ти е при майстора.
Братовчед ми най-обичаше, като поправя-поправя колите и се омаже хубаво с масло и грес, да тръгне за кметската си стая по стълбите и като стигне до големия прозорец, от който се вижда задният двор, да се любува на легналите по очи и корем коли. Спре се, гледа ги, държи си ръцете разперени встрани, поклаща си леко дланите и човек си мисли, че може да хвръкне. Ставаше му леко, че ги поправя тия коли и че им помага да тръгнат пак по пътя като хората.
Много се гордееше кметът и с това, че беше успял да докара вода в селото.
Село Голяма Брестница е на голям баир и водата се изтласкваше от една помпена станция някъде при Златна Панега. Златна Панега е в ниското, а нашето село е на баир и беше голям зор, докато се намерят пари, тръби, ръце, кирки и багери. Ама водата тръгна – показа се накрая.
От малък знам какво е да носиш вода в едно село. Мъкнеш с котли и дамаджани от долове и кладенци и като си дойдеш вкъщи, ръцете ти ги няма. Или пък ти няма гърба. Имаш глава и скъсени крака, ама ръце и гръб нямаш.
Та затова когато пуснаха водата, всички бяха като замаяни патици и патоци. Хората си пускаха крановете на чешмите и ги гледаха по половин час. Хей така – без нито да наливат, нито нищо. Седят и гледат тези струи от прозрачен живот. После врътваха кранчетата и водата се дръпваше някъде навътре. Къде ходеше тая вода навътре, не е ясно, сигурно струите от чешмите са тичали обратно чак до помпената станция и там са се омешвали като приятели и вече не е личало коя струя на кого е и откъде идва.
Затова помпената станция беше толкова важна. Тя и задният двор на кметството с колите за поправка бяха най-важното нещо за кмета Лазар Давидов.
Знам, че някой веднага ще се жегне и ще каже – ама водата в Голяма Брестница я прекараха преди близо петдесет години и тогава не беше кмет Лазар Давидов, ами Вътьо Йошев.
Може и така да е, ама аз си мисля, че е много добре, ако водата на едно село се докара пак чисто нова и после пак да се докара нова вода и така, докато слънцето пече и докато облаците се надвесват.
Спре ли един кмет да докарва чисто нова вода и да поправя счупените коли и души – край и със селото, и с кмета.
Затова си въобразих, а то си е и истина, че именно братовчед ми Лазар Давидов направи помпената станция и вдигна водата от Златна Панега чак до очите и устата на хората, до чушките, доматите и пъпешите в дворовете. Какви пъпеши и дини стават в Голяма Брестница, не е за приказване.
– Братовчед, трябваш ми в кметството! – казва ми Лазар по телефона и аз хайде – в кметството.
Моя милост съм учител чак в София и за Голяма Брестница съм си голям човек – с опит и слово, дето се казва. А това, че преди години издадох една книжка със стихове, радва най-много майка ми. Тя, милата, от всичките ми стихотворения най обича това, дето ми пише името на корицата.
– Братовчед, кажи ми какво да ги правя тия тримата! Ти си учител по столицата, ти кажи!
Гледам аз – три момчета, бая оцапани, подсмърчат в стаята на кмета и се тикат едно друго към ъгъла.
– Разбили вчера помпената станция! – осведомява ме братовчедът.
– Не сме я разбили! Вратата беше отворена. – Мънка едно от момчетата.
– Отворена била! На една помпена станция вратата никога не е отворена. Как ще е отворена вратата, като там има вода, чиста вода и някой може да отрови селото? – Съчинява си Лазар.
– Как да отрови селото? – чува се гласец.
– Така – ще изсипе един чувал с изкуствена тор в резервоара и край!
Момчетата гледат уплашено и се въртят.
– Купили си бири – продължава историята кметът – бири и кренвирши си купили и влезли в помпената станция. Чак там отишли – до помпената станция да пият. Пили, яли и взели, че хвърлили бутилките и обелките от кренвиршите в резервоара с водата. После какво е било – не знам, ама ги намерили заспали. Не може така, братовчед, тия тримата са ми скъсали нервите. Техните са по чужбина, гледат ги бабите им, гледат ги, ама не могат. Единият обрал смокините на комшийката, другият откраднал моторетката на поп Атанас от Дъбен, третият изпочупил стъклата на старото училище. Тримата заедно запалили една копа сено, докато пушили цигари. Пратихме ги и тримата в интерната в Черни Вит, там уж учат, има и пансион. Там спят през седмицата, ама като си дойдат в събота и неделя, само бели правят… Ще ги дам на следователя!
– Ами как са ги хванали? – питам.
– Намерили ги заспали в помпената станция, нали ти казах. Спят си и пет пари не дават – напили се и спят. – Братовчед ми ги гледа заплашително.
– Не сме се напили. Уморихме се!
– От какво? – Чуди се кметът. – От бира и кренвирши?
– От Димитър се уморихме. Дойде Димитър и ни донесе…
Димитър е по-голямо от тях момче, и то от рискова група, както се казва напоследък.
– Какво ви донесе Димитър? – Бърза братовчед ми. – Ракия ви е донесъл или някаква трева да пушите. Затова сте заспали, затова… Освен бира сте пили още нещо и сте пушили трева. Не издържам, братовчед, нямам нерви! Да е кола, да го поправиш, а то – човек. И да хвърлят шишета и обелки в резервоара…
– И какво ви донесе Димитър? – Опитвам се аз да прекъсна приказките на кмета.
– Костенурка.
– Каквооо? – Пули се братовчедът.
– Донесе ни костенурка. Тръгнал след нас да ни търси и намерил костенурка. Донесе ни я да я видим. Разбрал, че сме в помпената станция и ни я донесе.
– И после? – Питам аз.
– Играхме си с костенурката. Димитър ни каза, че е водна костенурка и ние си играхме много с нея.
– Как ще си играете с костенурка?
– Така. Тя ни гледа и ние я гледаме. Тя лежи, и ние лежим срещу нея. После я пуснахме в резервоара, щото е водна. После сме заспали. След малко аз и братовчедът отидохме в задния двор при счупените коли. Той взе да поправя един стар фолксфаген, а фолксфагените, както знаете, много приличат на костенурки. Направо им викат така.
Аз мислех да си ходя, ама се сетих, че съм пропуснал нещо важно и тръгнах да търся момчетата.
Трябва да им кажа, че костенурките живеят по сто и повече години и е много хубаво, дето са пуснали костенурката. И исках да им кажа, че сега първата работа, която трябва да направят, е да се окъпят.
Поне вода в селото – колкото щеш.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *