Skip to content

УГАСНАЛИЯТ ВУЛКАН

Хората какви места си избират за живеене само! Едни спират върху дебели и плодородни черноземи, където тревата е по-висока от дърветата, други се заселват по морските брегове и чакат рибите сами да скачат на масите им, трети отиват на други континенти, където има ленивци, и си живеят живота.
На мен много ми се ще да живея на континент, където има ленивци. Гледам ги – едни като хора са тези животни, ленивците – висят по дърветата надолу с глава и изобщо не се движат. Така остават незабелязани и оцеляват. Оцеляват и съзерцават. Там е точно за мене – на мене ми дай ленивци и съзерцания.
А нашето градче се е заселило под вулкан – под угаснал вулкан, за успокоение. И то в планина. И хората нарекли този вулкан Острич или Остриля.
Като бях малък ученик, си представях, че Остриля е острилка за моливи, и много се смеех на мисълта, че мога да си подостря моливите с него. Как се острят моливи с вулкан не е ясно, но аз исках да е така.
Водеха ни на наблюдение на този угаснал вулкан по едни баири и ни питаха как си го представяме, като го гледаме.
Едно момиче каза, че му приличало на кука, с която баба му плетяла каренца за покриване на радиото.
Друго момиче определи угасналия вулкан на триъгълник – то беше много добро по математика и дори после стана професор в БАН.
Синът на козаря каза, че му прилича на шиш за чеверме, и учителката му направи забележка, че е много натуралистично. Така го скастри – голям си натуралист. Момчето веднага се поправи:
– Купа сено е!
И учителката кимна одобрително.
Внучката на бай Любен Дамския шивач съобщи, че според нея това е иглата на дядо ѝ, само че много голяма и зелена.
Синът на Йото Хлебаря каза, че е дългата лопата, с която баща му вади кръглите пшеничени слънца от фурната. Много поетично се изрази момчето.
На мен най-много ми хареса сравнението с лопатата за хляб, защото един угаснал вулкан си е лопата за вадене на хляб, но си замълчах и не ръкоплясках, защото и другите неща за вулкана много ми харесаха.
– А на тебе? – попита учителката.
– Какво на мене?
– На тебе на какво ти прилича?
– На пъпка. – Казах и се търкулнах през глава от срам по стръмната ливада, че съм изтърсил такава неприлична глупост.
Можех да измисля поне двайсет неща, но казах пъпка, защото в нашия род имаме пъпки по главите и по лицата си. И аз бях свикнал с тези пъпки. Нещо повече – обичах ги, ако щете, и непрекъснато целувах пъпката на големия нос на баба.
Баща ми имаше пъпка на бузата, а аз – над лявото ухо на главата.
И до ден днешен като ходя да се постригвам, всеки път показвам тая пъпка на бръснаря и го предупреждавам да внимава с ножицата и машинката – да не я отреже.
Като казах, че угасналият вулкан ми прилича на пъпка, аз си защитих правото на семейна чест, един вид. И изобщо всички от моите съученици бяха оприличили този велик вулкан на каквото им е пред очите вкъщи. Но всеки и скриваше по нещо, преглъщаше по нещо, дето не е за приказване.
Момичето, което разказваше, че вулканът ѝ приличал на кука, с която баба му плете каренца, си замълча, че баба му никога не сложи тези каренца на радиото, защото бяха бедни и нямаха нищо, освен един прозорец. Никакво радио нямаха. Тя не разказа и това, че веднъж баба ѝ отиде на площада, един час гледа към фунията на голямото градско радио и плака през цялото време.
Момичето, дето стана професор по математика и определи Остриля като триъгълник, не каза, че баща му е инвалид и цял живот се придвижваше с една малка кола, на която викахме калинка. Тя имаше само три гуми и страшно приличаше на триъгълник. Тази красавица не съобщи и тайната вест, която беше обиколила градчето – че майка ѝ е избягала с един тираджия и живеят в Пловдив. Тази същата богиня на геометричните фигури тогава нямаше как да знае, че след някоя и друга година ще ми прободе сърцето, като отхвърли моята проста като две и две любов. Бях я попитал най-важното нещо за един човек – обичаш ли ме, а тя ми отговори: „О, я стига!“ Но това щеше да е след години, когато майка ѝ вече се беше прибрала от Пловдив през една нощ, за да не я види никой.
Синът на козаря – момчето с двете определения за вулкана – чеверме и купа сено, не каза, че отрязаха десния крак на баща му и той вече не беше козар, а пазач в мраморната кариера. Мисля си, че ако това нещастие беше станало по-рано, момчето щеше да определи вулкана като пирамида от резедав пролетен мрамор. Даже щеше да каже, че пирамидата има цвят на априлска шума, която козите умират да бръстят.
Никога, ама никога няма да проумея защо хората казват това, което им е най-близко до устата, а не онова, което им е на сърцето.
Ето, да вземем Екзюпери. Неговият Малък принц също има вулкани под ръка. Вярно, действащи, но пък много по-малки от нашия Остриля. И какво прави Малкият принц, преди да тръгне от планетата си? Почиства ги, това прави. Защото, казва той, никога не се знае.
А ние – не! Не само че не ги почистваме, ами си измисляме истории за тях и това показва, че не ги уважаваме достатъчно. А хора, които не си уважават достатъчно вулканите, а си измислят истории за тях, не са много за вяра.
Ето ви пример. Внучката на бай Любен Дамския шивач каза, че нашият вулкан е игла, с която дядо ѝ шие рокли, и веднага си убоде пръста тая принцеса и заспа за сто години. И когато на бял кон дошъл принцът да я целуне, вместо да се събуди в някоя къща из Балкана, тя се събудила в Англия или в САЩ – изберете си вие къде ви е по-приятно.
Синът на Йото Хлебаря се оказа по-голям поет от мене, но то си личеше още в началото. Вместо да седи до фурната на баща си и под дремещата жарава на нашия угаснал огнен човек, взе, че замина в Скандинавските страни. Много го е напекло в Тетевен, та чак на Северния полюс отиде и ми написа този мой съученик и колега по слово писмо:
„ Кольо – пишеше ми той – белите мечки били черни. Бялата козина отгоре била за камуфлаж – да се сливат със снега и ледовете. Отдолу козината им била чисто черна – да задържа светлината на слънцето и да ги топли.“
Веднага ми стана ясно защо е избягал от нас – за да види, че белите мечки са черни и да ми напише писмо. Аз иначе как да разбера, че е така?
Той с белите мечки е добре – открил си е света. И другите – и те са добре. Ами аз с мечтата си да съм ленивец и с обичта си към съзерцанията и родовите пъпки – какво да правя?
Нищо, освен да пипна с пръсти пъпката над лявото си ухо, да се убедя, че е там, да си сложа шапката и бавно, много бавно – като ленивец – да погледна към Остриля. И да си подостря с него моливите.
И после ако мога, да опиша този угаснал вулкан, защото, както казва Малкият принц, нищо не се знае с тези вулкани.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *