Skip to content

ФАЯНС

Аз съм убеден, лично съм убеден, че водната капка е измислена да се плъзга по фаянс. Не да мие и да напоява, не да отразява слънцето и да прави дъга, а да се плъзга по финия фаянс – затова е измислена капката. Фаянсът и капката са родени един за друг и който ги раздели, не е добър човек. Гладка е водната капка и фаянсът е гладък и като се съберат, се обичат. Целуват се и се прегръщат, милват се и няма раздяла през всичките векове напред.
Няма раздяла, но някога, за да станат неразделни като в балада, на водната капка ѝ беше нужна мивка от фаянс. А майстори на мивки от фин фаянс тогава нямаше. Нямаше плочкаджии. Ние лично в кухнята на новата къща имахме студена балканска вода от най-хубавия извор – чиста и режеща, зъбите направо изтръпваха от нея. Чешмяната вода беше каптирана и докарана в селото ни от една водна пещера под Гложенския манастир. Водопроводът беше нов и аз не спирах да мисля, че тази вода се е родила в пещера, че са я пили самодиви и хайдути, стигах чак до праисторическия човек и неговата праисторическа жажда и бях много горд. Какво нещо са съчиненията за студената балканска вода!
– Има един майстор по фаянса в село Катерица, Плевенско – каза баща ми. – Ще запаля колата и ще ида.
– Много е далеко! – каза баба.
– По-близо мивкаджии няма – бяха последните думи на тате и москвичът запуши от Балкана към плевенската Катерица.
Докато чакахме с баба майстора на мивки и плочки, аз през цялото време мислех за името на това плевенско село Катерица. Не знаех, че тамошните хора му викат Катерица с ударение на втората сричка, а се забавлявах да го оприличавам на катерица, която се качва на орех, и си мислих как едно село може да се качва по дърветата и да се шмугва в гората. Оказа се, че може, защото Катерица и катерица, където и да са ударенията им, са едно и също животинче.
Оказа се, че името на село може да изчезва, защото после точно така митичният и по-ценен от парче злато Митко – специалистът по финия фаянс, се качваше по дърветата на живота и изчезваше в гората на грешния свят – като катерица.
Изречението стана много засукано и едва се разбира, но и животът на човека е засукан и понякога едва го проумяваш.
Татко се върна късно вечерта и доложи, че Митко специалистът се е съгласил, че ще дойде след десет дена и лично щял да докара плочки.
Когато съобщи, че ще донесе и червен цимент за фугите на плочките, слънцето изгря пак, макар че беше вечер. Тези десетина дни не бяха десет дни, а много дни, умножени по десет. Така ни се струваше на всички, които я карахме без мивка в кухнята.
Накрая той дойде.
Иска ми се да напиша той с главна буква, но ми се струва неприлично, защото той се пише с главна буква само в евангелията и само когато става дума за Бог. Та той дойде. Дойде с едно малко зелено камионче, докара бели фаянсови плочки и червен цимент за фугите като същински Бог. Докара и цялата тайнственост, магия и мъжки чар, каквато имат големите майстори на мивки, защото българката, ако си признаем честно, е невяста не само на мъжа си, а и на мивката си. Така че Митко специалистът се падаше нещо като мъж на всички жени.
Баба беше назначена за негов адютант и апостол и първата задача, която фаянсовият генерал издаде, беше:
– Каса шуменско – от бомбичките, и суджук – подкова. Без тях мивка не става.
Баба ги намери, като ходи чак в ресторанта на „Балкантурист” в Тетевен с един камион и се върна с камиона, свита в каросерията му и брулена от лечебния балкански вятър.
– За суджука – яде ти се. За бирата – пие ти се. Ама какво общо има мивката с това? – попита баба.
– Ако не накисна всяка плочка в бира, не мога да ги пиля и не прилягат, а ако не ям суджук, ми треперят ръцете – каза най-сериозно този Микеланджело от село Катерица.
После стоя два дена, прави нещо и изчезна.
– Той така си изчезвал – каза татко. – Хората в Катерица ми казаха, че изчезва. Почне мивка на едно място, на друго – и го няма.
Мисля, че беше взел бая пари от нас. Тате се вдигна с колата и пак в селото с това скокливо име. Отидох и аз с него за кураж. Седях отпред и отдясно.
Там една жена веднага ни разказа покъртителни истории за този Митко, майстора на мивки, за този Ромео на Северна България и плевенската равнина, за този Филип Тотю. А защо пък чак Филип Тотю, ще стане ясно след малко.
– Митко ли? – започна жената. – Сигурно пак се е оженил. Той през пет месеца си намира по някоя и се жени – тук жената си дръпна кожата под окото надолу, демек – жени се, ама наужким. И продължи: представял се за сирак, нямал никакви роднини, за пръв път открил любовта и не искал повече да е сам. Нямал сили да живее без любов.
В деня преди сватбата булката тегли пари, нейни пари. Сватба е, трябват пари. А той нали е сирак – няма. Теглят парите от банката в града и той я праща за цигари.
– За какви цигари? – пита татко.
– За цигари – казва жената. – И то от най-далече, от чак хе-е-й там, дето цигарите са сухи и хубави.
И жената пак си дръпна кожата под окото – демек, плува ли корабче?
– Лъжел е, бе, лъжел е да му даде чантата с парите, пращал я да му купи цигари и край – изпарявал се. И така много пъти с много булки.
Но какви дни – мисля си аз години по-късно – са изживявали тези изоставени и ограбени жени преди сватбата! Какви мечти, какви приказки, какво състрадание и хуманизъм към сирака, каква любов! Понякога звездите на любовта могат да се отразяват и във фаянсова мивка, направена от голям майстор, а не само в езеро.
– Казват, че веднъж излъгал една жена, голяма партийка от БКП в Благоевград. Казал й: „Аз може и на курсове да съм бил, ама съм бил на курсове, защото е нямало кой да ме насочи идейно”.
Тук жената от Катерица се смя две минути:
– Представяте ли си – стара мома, партийка, началничка, а наш Митко я излъгал!
– А курсовете, на какви курсове е ходил? – татко едва се сдържаше.
– Той така вика на затвора. Като е в затвора, вика, че е на курс. Но най-лошото, дето го направи Митко, е, че обра майка си и баща си.
Жената гледа надолу известно време и едва продължи:
– Омотал си той крака с бинтове, взел една патерица и хайде – у тях. С тия негови курсове техните не го били виждали поне година-две. „Що куцаш бе, Митко?” – проплакала майка му. „А, нищо ми няма.” „А бе що куцаш?” – И Митко – жената плюеше от яд и срам, преди да продължи – казал, че е болен от гангрена и ще му режат крака. „И с един крак се живее” – викал той. – „Вие да сте здрави”. „Не, тая няма да я бъде!” – бил отговорът на майка му и баща му – „Ние сме насреща, каквото трябва” – И му дали всичките си пари.
На мен ми се завъртя главата, татко стана червен като портокал. Като казах червен като портокал, се сетих, че жената спомена за още един случай.
Започнал работа този наш невидим вълшебник в един магазин „Плод и зеленчук” в Плевен. Продавал плодове и зеленчуци сам, в голям магазин. Сам на кантара, сам на чекмеджето с парите. И продавал само банани и портокали. Откъде ги е намирал по онова време, остава забулено в тайна. Толкова много банани и портокали, и нощни ласки, и съзвездия продал, че когато накрая го надчели, сумата с пари била по-голяма от братските могили и паметниците в Плевен. И на Митко вместо да му направят паметник на рицаря на южните плодове, го пратили на курс. Преди затвора той избягал с лодка в Румъния. Това с преминаването на Дунава го бил правил няколко пъти. Върнали го пак и оттогава му викат и Филип Тотю. Филип Тотю на финия фаянс.
Сега искам да прибавя нещо от себе си, може и да не е било, но аз го вярвам, защото така образът на този фаянсов герой може поне малко да се излъска. Дали от бананите, дали от портокалите, но организмът на Митко заякнал, вдъхновил се от добрите цитрусови времена и станал кръводарител. Осем пъти за една година давал кръв в кръвния център на кръвна банка и от там му извадили книжка за кръводарител. С тази книжка можел да сяда на първите седалки в градския транспорт. Представяте ли си Митко специалистът да се вози в градския транспорт? А кой знае – може да го е вдъхновил не толкова хуманизмът, а възможността да влиза в банка, пък била тя и кръвна.
Този украсен, много мрачен и както ми се стори твърде личен разказ на жената от село Катерица завърши с покана да влезем в къщата ѝ и да ни почерпи със сладко от доматчета. Имахме нужда от нещо сладко да се подкрепим.
И тогава блесна мивката на жената – бяла, красива, ефирна, с червени фуги между плочките. Мивка с фантазия, мивка с характер и грижа за човека, мивка мечта. Измитите съдове по нея просто летяха. В чиниите имаше отблясъци, а паниците сами се пълнеха с благодат.
– Митко ми я направи – каза нашата Шехерезада, погали с пръсти плочките, сякаш са мъжко чело, и въздъхна дълбоко. – Направи ми я и отлетя.
А нашата мивка стана готова чак след година. Добре, че един братовчед на баща ми завърши курсове по фаянс в строителния техникум в Тетевен. Той я довърши.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *