Skip to content

ФИЛМ

            Един от комшиите ни на село беше дърводелец – Лазар Майката. Хем дърводелец, хем майка на столовете – най-добрият столар.
            Със сина му Тони бяхме приятели. По-голям  от мене с няколко години, той ме водеше в работилницата на баща си и ми показваше велики неща. Вземаше парче парен бук и го слагаше на тезгяха. Почваше да го стяга с менгемето (не знам дали точно менгеме се казва уредът, с който се захваща дървото) и го стягаше така, че буковото дърво ставаше още по кафяво, после почервеняваше, пребледняваше и накрая от него прокапваше вода.
            – Видя ли? – смееше се синът на дърводелеца и плезеше език. – Видя ли какво става?
            Аз се изпотявах, а дъхът на талаша в работилницата ме удряше в главата.
            Този талаш винаги ми е приличал на къдрици от остригана глава. Гледам ги тия дървени къдрици, есенни такива и леко влажни, и току се пипна за главата. И пръстите ми се боцнат в остриганата ми глава. А кога съм се остригал, не помня.
            Тони пускаше струга. Бавно, много бавно буковите парчета ставаха обли, гладки, изтъняваха се – един път, два пъти и се превръщаха в крака на столове – с глезени в долния край.
            С тези крака на бъдещи столове Тони изнасяше цели представления. Първо се протягаше, политаше и обираше паяжините в ъглите с тях. Какви паяжини само – като се навиеха около дървото, и ми се струваха ту като факли, ту като найлонови женски чорапи.
            След това Тони тропаше с дървените крака, сякаш са кози крака. Посягаше да ме промуши с тях като с шпаги. И веднъж ме удари толкова силно в корема, че си поех въздух чак след години.
            – Знаеш ли защо на татко му викат Майката? – попита ме Тони.
            – Защото е добър майстор, майка на столовете.
            – Не е затова. Викат му Майката, защото ми е майка на мене. И майка ми е, и баща едновременно.
            – Ами леля Мика, тя каква ти е? Не ти ли е майка?
            Точно тогава Тони ме удари в стомаха с крака на стола, за който споменах по-горе, и аз не дишах с години.
            Не дишах, ама какво видях в дърводелската работилница само.
            Видях, че слънчевите лъчи са кинопарати и че можеш без билет, както си седиш между парените букови дъски, да гледаш филмите на облачните сенки, на цъфналите ябълкови истории, на любовната драма на две гугутки, на раздялата на последните дъждовни капки.
            В дърводелската работилница видях филма на най-мъдрите паяци на света, които висят между небето и земята, филма на безмълвието, видях и филма на две мишки, надбягващи се със страховете си и с една котешка опашка.
            Майсторът на столовете Лазар Майката умря внезапно. Както правел столове, и умрял. И дъхът на восък и дърво от работилницата се пренесе в стаята, където беше ковчегът му. Не миришеше на свещи, на сълзи и плач, а на нещо срязано изведнъж. И най-вече – на восък и дърво.
            Видях, че Тони се е остригал и бях сигурен, че талашът в работилницата е станал изведнъж повече.
            Ковчегът беше сложен на четири стола. Крепеше се на четири нови стола, правени от Майката.
            А майката на Тони изобщо я нямаше там. Никъде я нямаше. Леля Мика е била там, разбира се, но аз не я видях, само си помислих, че е отишла да донесе още столове, да донесе всичките столове от работилницата, та хората да има къде да седнат – до един.
            След погребението на баща си Тони лека-полека почна да прави столовете сам. Аз само седях и го гледах. Честно казано, не помня дали тогава стъпвахме в училище изобщо. Аз още не бях почнал да дишам след удара в стомаха, затова само седях и гледах.
            Измайстори Тони някой нов стол и си го сложи на главата. Уж не ми показва вече фокуси, а стои със стол на главата. Върти се наляво и надясно и хем е човек, хем стол.
            Работата със стола на главата почна да се усилва. Мислех си, че играе, че иска да ме забавлява, докато един път, като свали стола от главата си, видях, че пред мен не стои Тони, а самият Лазар Майката. Синът беше станал баща си. Много драматично, нали?
            Драматично, ама тогава влетя леля Мика, удари един шамар на моя приятел и аз си поех дъх. За пръв път от години си поех дъх и чух леля Мика да вика:
            – Момченце, седни си на задника! Сега аз съм ти и майка, и баща.
            Това хубаво, но като тръгнах да се изнизвам от работилницата, усетих, че краката ми тропат – тропат, сякаш са дървени. Тъкмо да помисля, че краката ми са крака на стол, и така се препънах, че и до ден днешен имам белег на капачката на коляното.
            И да знаете още, че косата ми стана по-къдрава и от талаш. И не съм я стригал никога.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *