Skip to content

ФОТОТО

Фото Хаджийски, или както всички му казваха Фотото, не беше само фотограф – беше и дявол. Дявол на тази черно-бяла магия от образи, фантазии и снимки. Имаше един дървен крак – спомен от злочестите български войни, имаше една жена, една малка дъщеря и една ангелска дарба да вижда красотата. И ангел беше този художник фотограф, изселен след 9 септември от пиринския край в нашето село за залитания по македонския въпрос. Снимките му не бяха снимки, а ангелски пера и рисунки. И все пак, каквото и да снимаше – хора, планини, мъки, сватби и погребения – всичко после дорисуваше с черен туш и с черен молив.
– Нищо не е такова, каквото трябва да бъде. Нищо не е такова, каквото изглежда. На света трябва да се помага с красота и рисунък – обясняваше Фотото, когато го питаха защо снимките му са картини.
Живееше със семейството си под наем в една стара къща срещу нашата. Тази къща нямаше порта, в нея се влизаше по три каменни стъпала, наредени едно над друго върху дувара. И се слизаше в двора пак по три каменни стъпала. Като го гледах как куца и като дочувах как проскърцва петата на дървения му крак по тези стъпала, ми ставаше мъка. Чук, чук, чук – и Фотото стъпваше на дувара. Чук, чук, чук – и слизаше от дувара в двора. Сякаш каменна планина изкачваше, за да си влезе в квартирата. Фотоателието беше на втория етаж на къщата и хората идваха от целия край да се снимат. Искаха да са хубави хората – и от Рибарица, и от Тетевен, и от трите помашки села, че чак и от Луковит и от Голяма Брестница – всички искаха да са хубави и да се снимат. Снимките му нямаха равни, нечувани бяха. Романтични, отнесени, сякаш бял вятър преминаваше през тях и всичките лица на хората бяха обърнати леко настрани, с повдигнати брадички, загледани в светлото човешко и любовно бъдеще. Краищата на снимките ги изрязваше на специална машинка и къдриците бяха като къдрици на бебешка блузка. Слагаше снимките в машинката, натискаше внимателно един лост и хоп – къдриците бяха изплетени. Романтична работа.
Чел съм, че някога индианците в Америка се страхували да се снимат, защото мислели, че снимките ще откраднат душите им. А нашите хора умираха да се снимат. Снимаха се, когато можеха и сякаш се надяваха снимките да им донесат безсмъртие. Забелязал съм и това, че фото Хаджийски използваше особена хартия за своите шедьоври – грапава, на съвсем мънички зрънца. Гледаш снимката и мислиш, че е от скреж, който не се стопява. И нали сме от край, в който мраморът е на особена почит –тези снимки сякаш бяха нарисувани върху най-фин бял мрамор. А подписът на маестрото върху снимките можеше да се сравни само с подписа на майстора на фреските в Боянската черква – тайнствен и респектиращ. Фото Хаджийски – беше изписано с блед туш в долния край на всяка снимка. Фото Хаджийски – леко, ефирно и малко надясно, и малко нагоре – не подпис, а фрагмент от стенопис.
– Като идват толкова жени при него, дали не е снимал някоя чисто гола? – питахме се ние, момчетата.
Чак чисто гола, едва ли някоя ще се съгласи, но гола до кръста сигурно е снимал – в това бяхме убедени, макар че такова доказателство никога и никъде не се намери, за наше съжаление.
Баба ми например единствена се снима при него цели четири пъти и все не се харесваше. Тя единствена на света не си харесваше снимките. И как да ги хареса, като имаше голяма пъпка на носа и пъпката винаги личеше. Накрая застана в неправилна според Фотото поза и този козметичен дефект изчезна от хартията.
Аз толкова обичах баба, че като дете от замъгляваща любов я целувах по пъпката. Целувах я, защото не я забелязвах тази пъпка – толкова обичах баба. И сега, като я гледам на тази нагласена снимка, сякаш не е същият човек.
Една медицинска сестра от Тетевен пък толкова обичаше младия лекар, че реши да му подари своя снимка. Снима се с цветна рокля, после с тъмна рокля и тъмно поло – тогава полото беше на мода. И с вълнен планински пуловер се снима, и с касинка на медицинска сестра и все не можеше да реши коя снимка да подари на доктора, за да я хареса и залюби. Но за надписа на снимката беше решила твърдо – „гори, поля минавай, но мене не забравяй”. На това посвещение никой, включително и млад лекар, не можеше да устои.
Така е, на снимките на Фотото и на някои от надписите върху тях никой не можеше да устои, но разрешителното за частната практика на фотографа трябваше да се поднови и фото Хаджийски дойде у нас. Баща ми беше секретар на общинския съвет в Тетевен и можеше да му помогне. И обеща да му помогне. Фотото пи едно кафе, държа се много почтително с баща ми, дори ми се стори, че лицето и ръцете му бяха изчезнали някъде, изпи си кафето и си тръгна. От такива хора лъхаше на нещо друго – уж си приказва с теб, а го няма. Нали е човек на магията и образите, гледа и през теб, и в теб.
Фото Хаджийски си тръгна, а баща ми след минута изхвръкна да го гони – по-точно литна да го стигне и да го сграбчи. Човекът беше оставил под покривката на масата плик с пари. Сега, като си мисля, този плик с пари не е бил точно рушвет. Болка е било. Страх е било, надежда е било, защото какво ще прави художник фотограф без апарата си, без професията си, без прозренията си? Затова е оставил плика. Но татко изхвръкна и чух как по стълбата на къщата ни почуква, почуква, почуква и се спира дървеният крак на изкусителя. Още не знам дали е бил кракът на фотографа или гневът и обидата на баща ми.
– Неговата мама, ще ми дава пари! – димеше татко. – Той не знае ли, че аз не съм…
И седна, сразен от обидата и обгърнат в пламъци, на стола, където преди малко беше фотографът. И столът лумна.
Магията със снимките обаче продължи, фотоапаратът щракаше и щракаше, защото работата с разрешителното в края на краищата се уреди. Цялата околия стана по-красива и накъдрена, всички се разхубавиха и грейнаха – имаха си портрети, имаха си и друг свят, и друг живот.
Тогава да си направи снимка отишъл и бате Васил – най-големият рибар на селото. Отишъл с въдица, с гумени цървули и с торба. Като е най-големият рибар, да се снима като баш рибар. Искал по-голяма снимка, щял да я слага в рамка. После Фотото, леко смутен, споделил, че като свършил със снимането на гложенския Хемингуей, бате Васил му казал:
– Ще те призная за майстор, ако снимаш рибите във Вита. Иди на два-три вира надолу по реката и снимай рибата. Ако видя на снимките, че си снимал дъното на вира и на снимката се вижда риба, ще те призная за фотограф.
Новият игумен на манастира пък накарал Фотото да го снима как гледа облаците от терасата на светата обител. Терасата на Гложенския манастир е висока до небето. Така щяло да си личи, мислел си игуменът, че той е близо до Бога и до истинската източноправославна вяра. А и евентуално ако дойдел Ловешкият владика, да види тази богоугодна снимка.
Веднъж една помакиня, изпреварила своето време, накарала Фотото да я щракне върху седалката на мотора на мъжа ѝ, уж че тя кара мотора. Нещо като портрет на ранната еманципация.
Тогава дошъл денят, в който му поръчали да снима музиката.
– Ела ни снимай музиката тази вечер – това му поръчал директорът на мебелното предприятие.
Директорът искал да каже – ела ни снимай веселбата и банкета, а Фотото разбрал, че най-после са му поръчали да снима самата музика и се уплашил. Цял живот очаквал този момент, но се уплашил. Как се снимат ноти, как се снимат трептения, как се снима музика – това изобщо не му било ясно. Да се снима оркестър и банкет – да, ама музика? И започнал да щрака в несвяст и снимал, снимал – и банкета, и танците, и кларинета, и акордеона, и тъпана в едър план и онова същество, което си мислел, че е музика във въздуха. Всичко това се виждало на снимките.
На снимките се виждала невидима и музиката, защото хората, които имат снимки от тогава, почнат ли да ги гледат, чуват музика.
След като успя да снима даже музиката, фото Хаджийски полетя във въздуха, летя, летя, а после стъпи на земята и направи къща за семейството си. Изнесе се от квартирата, която нямаше порта. Новата му къща беше до реката. Тогава, като в лош филм, или като в естествен български филм, някой завидя на Фотото, завидя му и за летенето, и за къщата на два етажа. И почнаха доноси, клевети и му отнеха разрешителното за частна практика. Баща ми вече нямаше власт да му помогне.
И защото казах лош филм, точно като в такъв филм заваля и дойде голямото наводнение. Вита бучеше, носеше дървета, агнета, печки, колелета и злоба, и лошотия, и пясък, и тиня, и светове и стигна до новата къща на Фотото и я обгради отвсякъде – като армия, която го напада. Фотографът художник не пиеше, но от мъка, че му бяха взели разрешителното, че вали и не спира, че жена му все работеше като общ работник в кухнята на фабриката, че дъщеря му не влезе в немската гимназия в Ловеч, че е нощ, че къщата може да си замине, се напи и започна да хвърля каквото види, в прииждащата река. Беше като войвода на отчаяна, притисната до стената в ъгъла чета. Хвърляше снимки, плаки, фотоматериали, химикали някакви, моливи и туш, хвърли и един опушен и почернял стол, машинката за къдрене на снимките, накрая изхвърли големия си фотоапарат със статива и всички джаджи и магии.
– Хайде-е-е – извика той на фотоапарата си и на магиите. – И много здраве на рибите! И ги снимайте, снимайте рибите в мътната вода! – и се чуваше как дървеният му крак почуква.
Колко хубаво щеше да е, ако тази приказка завършваше как след време рибарите от селото хванали един голям, ама много голям клен и в него намерили фотоапарат, пълен с подводни изображения и легенди. Да, ама това не е приказка. Истината е, че на другия ден една остаряла в нощта на потопа жена намери само статива на фотоапарата, покрит с тиня.
                                                      ( ИЗ РЪКОПИСА НА КНИГАТА „ЯБЪЛКОВИЯТ ЧОВЕК“)
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *