Skip to content

ХИРУРЗИ

            Като прехвърлям в главата си благородните професии на хората от моя род, се сещам поне за двайсетина такива.
            Откъм баща ми най-много са били овчарите. Имало е един казанджия на ракия, игумен на манастир, който забягнал в Русия с любимата си – сервитьорка в крайпътна механа, имало е и дърводелец, милиционер, общ работник по строежите, пияница и една плетачка на елечета и чорапи.
            Откъм страната на майка ми положението е по-различно и по-благородно. Срещат се професии като ветеринарен фелдшер и ветеринарен лекар, инженер по технология на саламите, завършил в Чикаго, биволар, търговец на медицинска апаратура – втора ръка, няколко начални учители. Имало и един дядо Нако, който непрекъснато съдел хората от селото за каквото му дойде на ум. Също и продавач в смесен магазин, двама поети и като за капак – една балерина.
             Над всички обаче грееха хирурзите. Няколко велики хирурзи с различни специалности и съдби.
            Вуйчо ми Александър беше ненадминат коремен хирург. Иначе работеше като шофьор на камион за баластра, но коремната хирургия се беше впила дълбоко в него.
            Когато по Коледа нашето прасе тръгнеше към по-добри и дебели светове, той разрязваше корема му с нож, който ту се виждаше, ту изчезваше. Не беше по-голям от дланта му, нито беше бял и блестящ. Най-обикновен нож си беше, но имаше способността да става невидим. Сигурно и с истинските скалпели е така – не трябва да се виждат от непосветени и странични хора.
            Разрязваше вуйчо ми Сашо корема на прасето, като държеше палеца и показалеца на лявата си ръка силно разтворени и така маркираше пътя на ножа. От корема избухваше пара – синкава и матова, в студения януарски въздух. Дали това е била душата на свинята, остава тайна, но нашият хирург си държеше главата настрани и аз никога не разбрах дали си пази очите от нещо, което не иска да види, или плаче от внезапно връхлетяла го мъка.
            Бавно, сантиметър по сантиметър, отделяше вътрешностите и ги изсипваше в едно голямо дървено корито. Точно тогава зимното слънце се надвесваше като хирургическа лампа и вуйчо Сашо започваше най-важната част от операцията. Чер и бял дроб, тънки и дебели черва, бъбреци, бабе – всичко се сортираше, миеше се с гореща и студена вода и дворът се изпълваше с дъх на предстоящи наслади.
            В хирургията едва ли се пие пред очите на всички заинтересовани. Чувал съм, че се слуша музика, класическа най-вече, но в нашия случай се удряше по една голяма чаша греяна ракия през десетина минути. Сипе майка с чайника греяната ракия и вуйчо Сашо я изпие с такова отмятане на глава назад, че треперех да не изгубим през този ден и неговата глава. А киселата краставичка, която му се подаваше почти в устата, му идваше като шоколадов бонбон.
            Процедурата преминаваше от коремна в обща хирургия. Оправяха се бутовете, рибиците, кокалите и ребрата. Сланината си беше отделен свят, който се белееше на снега повече и от сняг.
            Ще спомена с по няколко думи и други заслужили славата си мои роднини хирурзи.
            На първо място е Кольо Княза – брат на баба ми Дона, обущар. Той редовно си режеше главата с ракия. После режеше главите на останалите змейове в кръчмата с песните си, а накрая режеше наред де когото види. Псуваше главно властта и един наш комшия – писар в Кметството. Спеше по два дена и отиваше със серкмето за риба във Вита.
            Не по-малък майстор в тази деликатна професия беше дядо Дачо, мъж на бабина първа братовчедка Дилка. Той умееше да реже хляб. Ако беше живял в евангелските времена, сигурно щеше да е апостол. И в притчата за петте хляба и двете риби името на дядо Дачо щеше да свети с непомръкваща сила.
            Всяка вечер режеше по два черни хляба на кравата си. Режеше ги толкова дълго, че вечерта и нощта преминаваха, а той режеше и режеше. Правеше малки кубчета с кривото си ножче и на мен тези кубчета ми изглеждаха толкова красиви, че ми се е искало да ги закача на небето за украса. Два хляба бяха това, а не свършваха и не свършваха и от тях се наяждаха и кравата Аржентина, и кучето, даже и котаракът си хапваше, но той беше претенциозен и не ядеше черен хляб, освен ако не е залят с мляко.
            А кравата се казваше Аржентина, защото голямата любов на дядо Дачо беше заминала някога със семейството си за Аржентина и той така си спомняше младостта.
            Според мен обаче над всички хирурзи в моя род се извисяваше баба ми Събка. Тя беше направо първа категория мозъчен хирург. Според нея зелките не бяха зелки, а глави, които трябва да се разгледат отвътре и на които трябва да се помогне да станат рязано зеле.
            И почваше тя лекичко, деликатно, с един голям и изкривен назад нож. Първо махаше по три-четири шумки, сякаш приготвяше пациентите си за сложна операция, и трепанацията започваше. С едва изплезен език и с нож в ръка, тя навлизаше в деликатната зелева мозъчна тъкан и зелките след час се превръщаха в ароматни купчинки, готови да приемат новата си форма в стъклените буркани.
            Баба ми Събка умираше за ситно нарязано кисело зеле в буркани и си го правеше с апетит и внимание. Кочаните на зелките ръсеше допълнително със сол и ми даваше да се докосна лично до тази сложна процедура.
            Така постъпваше тя и като цепеше ябълки, сливи и круши за ошав. Режеше ги на полумесеци, на звезди, на планети и космоси. Но това го виждах само аз и ми беше доста странно после да ям от ошава. Притеснявах се да не наруша хармонията и световния ред.
            А майка ми, която беше медицинска сестра, се явяваше неизменна част от хирургическия екип и така да се каже, довършваше работата. Зашиваше кървавиците и бабето след гастрола на вуйчо Сашо, зашиваше скъсаната дреха на Княза след поредния запой, зашиваше кожения гръб на един стар албум със снимки на дядо Дачо, зашиваше порязания пръст на баба ми Събка – тя, милата, продължаваше с рязането и когато ръцете ѝ трепереха от паркинсон.
            Зашиваше ми и на мене по един шамар от време на време, защото само се мотаех, щъках нагоре-надолу и не правех абсолютно нищо от полза за къщата.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *