Skip to content

ЦЯЛА ЗИМА ПОЧТИ НЕ ВАЛЯ СНЯГ

Цяла зима почти не валя сняг и земята така и не стана бяла. После заваля дъжд и дойде коронавирусът. И ние почнахме да ръждясваме.

Уж падат пролетни дъждове, а ние – хората, ръждясваме и ръждата почва да ни личи – по очите, по кожата, по жестовете и по сърцата.

Коронавирусът ще удари икономиката, това е ясно. Кой знае какво ще стане със стотинките на хората и с милионите на избраниците. Тези, които си направиха замъци от банкноти и легнаха в легла от злато, сигурно ще се изпотят, ще вдигнат температура, но накрая ще вземат и нашите последни стотинки – хей така, за спомен от коронавируса.

Честно казано, аз тях не ги мисля. Не мога да мисля за тези, които нямат други мисли освен банкови и валутни, и южни, и островни. За тях нека да мисли Богът на изкушението или дяволът на изкушението. Тяхната награда е сигурна и аз не си я пожелавам.

Мъчно ми е за друго – че в такива тежки и гранични дни не мога да се владея. Някакъв бяс е влетял в мене и ми изцъкля очите, дърпа и къса сърцето ми и ми разтреперва ръцете. Не е хубаво, лошо е, ама очите ми все гледат какво си е купил в магазина човекът пред мене. И каквото и да си е купил, все ми се струва, че е прекалил и че няма да има за мене. Една леща и едно олио да си е купил, пак ми се вижда много. А истината е, че човекът си е купил десет лещи и десет бутилки олио. И това, и това, и това – купил си е цяла камара страх и неизвестност. И мене ме е яд.

Колкото и да са пълни рафтовете, все ми изглеждат празни. И продавачите ми изглеждат странни и тайнствени, и отчаяни, и язвителни. Вляза ли в магазин, и пребледнявам. Но като си напазарувам и аз една камара, и се успокоявам, сякаш съм си изпил лекарството, и ми се приспива, като се прибера вкъщи.

А вкъщи ме е яд на картините и на книгите. Какви са тези картини, дето съм ги събирал, какви са тези книги, дето съм ги купувал, защо са ми били точно те, защо не съм си купувал само приказки, приказки…

И този стол, и това легло, и този прозорец, и тези пейзажи зад прозореца… И разбирам, че работата става зле, много зле.

И още – хем ми е хубаво, че по улицата има малко хора, хем ме е яд. Добре е, викам си, че няма много хора по улиците, и ме е яд, че те си седят по къщите, а аз отивам някъде. Значи те са по-умни от мене, а аз рискувам. Защо?

В тролея двама души да има, гледам да бягам от тях – изглеждат ми болни и съмнителни.

В това короновано време най-страшни са асансьорите. Българските асансьори винаги са били тесни, ама сега са като кутии. Боже, защо се издигаме към теб и към бетонните си кошари един върху друг, защо?

Хората в телевизорите са най-добре. Понеже сега всички гледат само телевизия, хората, които живеят в екраните, ми изглеждат от друг свят – защитени от бронирани и стерилни стъкла. И само какви неща говорят хората от телевизорите. Сигурно го правят, защото са безсмъртни. Или пък им плащат за това, или пък се страхуват за властта си.

Никога, откакто се помня, властта не е висяла на такъв тънък вирус – косъм. Никога властта не е била толкова уязвима и болна, и ръждива. И никога хората, които управляват света и държавите, не са треперили от това, че само за една нощ могат да станат ненужни.

Цяла зима почти не валя сняг и земята така и не стана бяла. После заваля дъжд и дойде коронавирусът и ние почнахме да ръждясваме… И се разбягваме, и се отдалечаваме, и не си говорим, и не се докосваме, и спим в отделни стаи и на отделни планети, и си мълчим, и не се поглеждаме. И не смеем да си кажем колко сме се обичали.

И затова ме е яд, че съм слаб, че треперя и че не знам как да подредя думите и облаците, че най-накрая всичко да стане бяло и резедаво, и окъпано, и утринно..

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *