Skip to content

ЧИЧО ПАВЕЛ

Чичо Павел хлебарят живееше в къщата под нас, а селската фурна беше през пътя. Чувах го всяка нощ някъде към три часа. От балконската стая, в която спях и не спях, го чувах как отваря вратницата на къщата си, как леко провлачва краката си по пътя, чувах даже подрънкването на закопчалките на гумените му цървули. Отиваше да замеси хляба, да го хване, както казваше.
И докато вървеше в тъмното, винаги кашляше. По-скоро – покашляше. Направи няколко крачки и покашля. Тази кашлица ми е изглеждала мека, приятна, сякаш с нея той уважаваше и приемаше факта, че аз, малкото момче, от години не мога да спя. Кашлицата му си говореше с мен, успокояваше ме, поздравяваше ме един вид.
Сега си мисля, че ми е било приятно да чуя кашляне в тъмното, но все пак това се повтаряше всяка нощ. Всяка нощ.
Хлябът, който чичо Павел месеше, приличаше на гъба – на голяма златистожълта печурка. Кръгъл, с коричка, леко напукана покрая, този хляб хвърляше уханието си от фурната чак до долната чешма на селото. И винаги, когато се сетя за този хляб, се сещам поне за още две-три неща – за платнената торба, в която го носехме, за бучка прясно сирене и за зелена чушка. И се сещам как пареше хлябът през торбата.
Гледал съм как оживява хлябът, как чичо Павел внася чувалите с брашно от камиона във фурната. С всеки чувал кръстът му се навеждаше с по един милиметър , с всеки чувал дочените му дрехи побеляваха все повече, докато станеше топка сняг.
Помня как една голяма едноръка машина бъркаше тестото, как тестото се нареждаше на купчинки в тесни дървени корита. На дъното на тези корита имаше бяло платно, сякаш тестото беше булка. После дълги, много дълги лопати го запращаха в дъното на фурната.
Най-много се радвах на подвижната електрическа лампа, с която чичо Павел светеше от време на време във фурната, за да види дали се е опекъл хлябът. Струваше ми се, че е лекар, който преглежда гърлото на дете, и доволен, че няма нищо страшно, оставяше лампата встрани.
– Чувам те да кашляш всяка нощ – го попитах веднъж – да не си болен?
Чичо Павел заекваше и като леко издаваше устните си напред и разтегляше думите, каза:
– Ннне-е съм болен. Сссамо ме е страх малко през нощта. Кашлям, за да не ме е страх. Иначе хлябът ще разбере и няма да втаса.
И ми натисна носа, сякаш е клаксон. Никак не обичах да ми натиска носа така, но той понякога го правеше.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *