Skip to content

ЩЕ СИ ПОПЛАЧА

Седя си, гледам телевизия и ми се плаче. Каквото и да гледам, все ми се плаче.
Сълзите ми са се наредили една след друга като съученички и си чакат реда под очите ми. И всичко ми се мержелее. Това са сълзите ми – съученички на скръбта и безсилието. И този път сълзите ми не идват от вътре, а слизат от високо. Някой ги спуска от небето и те първо повдигат клепачите ми, събират миглите ми и ме изпълват с мъглива топлина.
Плаче ми се и затова, че досега не съм плакал както е трябвало. Все са ме учили да се държа, да не се излагам, като плача – че съм момче, че съм мъж. И като се сдържах, какво, железен ли станах? Поръждавях и се посипвам като прах. Това станах – ръждива прах. Защото все ме учеха да не плача.
После отварям прозореца и пак ми се плаче. Как съм могъл да гледам всичко това и да не плача?
Извинявайте, дървета, че съм ви гледал, без да се разплача от радост. Извинявайте, птици, че не съм плакал за вас цяла зима, а само когато съм чел приказката „Майчина сълза“.
Как да не се оклюмат дърветата и как да не са жадни птиците, като аз не съм плакал за тях?
Ами локвите и цветята, ами камъчетата и бодилите – как съм ги гледал, без да плача за тях?
Особено ми се плаче, като чета книги. От всеки ред ми се плаче. Тогава сълзите ми се търкулват някъде навътре в мен и тичат по гърлото ми, по стомаха ми, по пръстите на ръцете и краката ми и ме правят мокър и успокоен.
Трябвало е да изплача очите си, като чета любимите си книги, а аз само съм ги чел. Разлиствал съм ги, а е трябвало да ги разлиствам с намокрени от сълзи пръсти.
Нищо друго не е трябвало да правя, освен да плача. Ама се сещам сега, чак сега се сещам, когато не трябва да си пипам очите, защото мога и да не оцелея.
Сълзите са най-важното нещо на света. Извинявайте, сълзи, че не съм си говорил с вас досега, че не съм ви питал за неща, които са важни за мен. Извинявайте, че съм ви крил като болно братче, което не е много прилично да се показва пред хората.
Вече чувам как някои ме упрекват:
– Тоя пък иска да плаче… Стига глезотии, стига хленчене, сега е нужна мобилизация, сила, здрав разум и ясен поглед!
Добре, приемам – така е, ама ми се плаче и като си поплача, всичко си идва на мястото.
За мен сега светът си идва на мястото само ако го гледам през сълзите си.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *