Skip to content

ЮЗИНАТА

Сега си представете, че поемате дълбоко въздух, гмурвате се под вода и започвате да плувате. Загребвате с дланите на ръцете си, махате като жаба с крака и плувате, плувате, докато ушите ви започнат да шумят, да пукат, и когато ви се стори, че няма край и гърдите ви се свият и подпалят, точно тогава си показвате главата над водата с едно „пу-у-у-х” – нито много силно, нито много слабо. Показвате си главата в царството на юзината.
За да доплуваш до юзината, трябва да си или риба, или амфибия. Когато по-късно гледах филма „Човекът амфибия”, си помислих, че и ние сме били амфибии. Десетина момчета амфибии от село Гложене, Тетевенско, светнало насред Балкана. Плували сме като амфибии в силната, изумрудена вода на циментовия канал. После, лазейки по дъното на това водно чудо, закрито отгоре също с циментов капак, след близо две минути подводни усилия и напъни сме излизали в двора на юзината. Там, в двора на юзината – тайнствен, потънал в сенки и с малък шадраван, ние не правехме нищо особено, само се опивахме от тръпките на нещо забранено. „Влизането в района на юзината строго забранено!”, „Внимание! Високо напрежение! Опасно за живота!” – такива табели имаше закачени по оградата на юзината и именно те ни притегляха, както подмолите притеглят риба или както дървото притегля светкавица.
Докато плувахме по дъното на вадата, трябваше да си отваряме очите под водата, за да не се блъснем в циментовите стени. Този, който е плувал с отворени очи без очила под вода знае, че това е особено, акварелно преживяване. Очите ти започват да парят, виждаш размазано, но виждаш неща с такива форми и цветове, които никога не можеш да забравиш. Виждаш водораслите, залепени по стената като опашки на зелени водни плъхове, рибите се стрелкат, сплескани и далечни, а камъните са като прясно сирене, което трепти.
Целият този подводен свят ние, момчетата, го преплувахме с опиянение и със свършващ въздух, с пукане в ушите и със страх, но го преминавахме, защото само така можехме да влезем при тока, при електричеството, при тайнството на тази първа ВЕЦ по нашия край. През голямата желязна порта нямаше никога да ни пуснат. Деца в юзината – това нямаше как да стане, затова ние предприемахме това подводно пътуване и като истински полуголи млади подводници изплувахме в двора на тази тайнственост.
Отблизо двете най-големи съоръжения на юзината на мене ми изглеждаха като два огромни зелени домата с по една пръчка, забита в средата. Имаше и една извита като огромен охлюв зелена фуния, която се сливаше с тревата и гората зад ВЕЦ-а. Имаше и десетки бобини, турбини и турбинчета, шалтери и лостове, и шум, шумене, бучене и скачане на силна, много силна вода. И едно трептящо мъркане, мъркане и в двора на юзината, и навсякъде, сякаш токът, който тръгваше оттук, за да свети в селото, беше голямо жълто коте.
Това, което ме е поразило, изумило, радвало и удивлявало е, че тогава видях как електрически ток, освен от вода, може да се произвежда и от скачащи риби.
Мъжете, които работеха в юзината, бяха сложили сламено кошче на мястото, където част от водата излиза от машините и пада от около два метра надолу. Там рибите, привлечени от кислорода, от шума на водата и от пукащите се водни балончета, се събираха и скачаха, скачаха нагоре. И като скачаха, падаха в плетеното кошче. И летяха една след друга черните витски мрени, и светеха, сякаш са малки мълнии и малки слънца, и кошчето се пълнеше. И пак скачаха рибите във въздуха, и водните капки от техните перки и гърбове светеха.
Тогава на мене ми се струваше, че в тези пълни с лято и електрическо напрежение следобеди именно рибите, летящите във въздуха риби, правят тока и че този ток светеше в очите им.
И като летяха и скачаха тези риби, и като правеха електричество, аз изведнъж, бавно започвах да се пипам зад ушите и високо по гушата. Не, нямах хриле, нямах хриле, но ме пронизваше една мисъл – ами ако аз и момчетата бяхме доплували по дъното на вадата дотук, за да правим електричество? Ако тези черни мрени бяхме ние? Ако юзината светеше от детството ни, от безразсъдството ни, ако светеше от живота и от кръвта ни? Кой да ти каже и кого да питаш, като турбините бучат и нищо не се чува. Рибешкият ток – така му виках аз на този невидим дявол, който по дебелите жици на електрическите стълбове тръгваше нанякъде.
След електричеството идваше прохладата. А прохладата в двора на тази юзина беше велика. Тя идваше от водата, която беше навсякъде, и от вятъра, който повяваше от гората, и от облаците, които слизаха от манастира. И от сенките на двата ореха в двора. Катериците по тези орехи, които ние никога не видяхме, също бяха електрически и небесни. Не мекият Балкан, не ливадите, не цветята – само прохладата беше достатъчна, за да повярвам, че има други, неземно красиви светове. Отвъдната красота на тази малка ВЕЦ идваше и от манастира. Отникъде другаде Гложенският манастир не се виждаше така ясно. Високо-високо в скалите, увит в мъгли и в тайнственост, той беше на такова надоблачно място, че не се виждаше отникъде. Но от юзината манастирът се виждаше. Мигаше с кубетата на църквата и прозорците си – истински люспи от божествена риба.
А знаете ли, че мълниите в Балкана хрущят? Чуваш ги, сякаш са край шапката и ушите ти и додето ги чуеш, вече не чуваш нищо. Виждаш ги високо, високо и додето ги видиш, вече нищо не виждаш. И над Гложене, и в небето над него имаше и друга юзина с електричество – юзината на мълниите, на която ние, тогавашните момчета, гледахме като на Господ, тичащ от манастира надолу.
А легендата разказва, че някога, преди век, един мъж от Гложене, който сънувал, измечтал и построил юзината, казал:
– Тъмно ми е на очите, искам да ми светне!
Докарал машините от Швейцария с влак, с кораб, с биволи, със златни пари и с крилете на ангели. Построил бент на реката, построил вада същият този човек, пуснал силната зелено-синя вода и токът се плъзнал по жиците.
Друга легенда, вече кръчмарска, се залива от смях, като разказва как един пияница, като видял първата светнала крушка, си помислил, че е стъклена чаша с жълта, сливова ракия, залепена за тавана. Чудил се как ракията не се разлива и как чашата не пада.
Юзината обаче взе и човешка жертва. Пуснаха тока по невнимание и един електротехник изгоря на жиците.
А край оградата на централата и в сенките на тази ограда се прошепнаха много светли любовни думи, изядоха се не един и два шамара, цъфтеше здравец, пълзяха гущерчета и бръшлян. Около юзината се ядеше и пиеше, пееха се бунтовни и стари градски песни и се въртеше турбината с електрическия ток на човешките души.
И ето ги накрая шейните. Ние, момчетата риби, момчетата амфибии, на които и Вит, и Балкана ни бяха до колене, ходехме да се пързаляме по големия склон над юзината. Там имаше стръмна просека между гората, където бяха изправени електрически стълбове. По тази просека, от много високо, почти от манастира, ние летяхме надолу с големите си, ръчно направени шейни. Мъжете в горите са големи майстори на шейни, големи дърводелци са и ни бяха направили шейни с крила.
И се засилва шейната, и свисти, свисти. Ние сме се залепили за нея, набираме скорост, набираме и вместо да стигнем до юзината, полека, полека и хо-о-о-п, хайде-е-е – отлепяме се от снега и политаме над детството си, над гората, над юзината, над селото и над всичко. И снегът свети и свети. И ние летим, летим с години.
После изведнъж токът на юзината спира и някои от нас престават да светят.
Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПРОЗАЯБЪЛКОВИЯТ ЧОВЕК

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *