Skip to content

ЯГОДОВАТА ГОРА

С годините на черно-белите снимки им остава само усещането за снимки. Гледаш ги как пожълтяват и изтъняват и запълваш петната по снимките с усещания.
Имам и аз една такава снимка, на която сме трима – моя милост, Ицо и малката му сестричка. Аз и Ицо сме някъде в първи клас, а сестричката му Мая е на три. Колко е мило да видиш, че си с плетено елече и плетени панталонки, че обувките ти са сандалки и че някак странно си се курдисал в единия край на снимката.
Снимките бяха с накъдрени краища, а на тази къдравите краища криволичеха, сякаш са пътечка. И пътечката обикаля цялата снимка, и ние тримата стоим там, а сякаш се въртим в кръг.
Аз съм в единия край, Ицо и сестричката му – в другия. Чудя се защо сме така, и виждам, че помежду ни има слънчево петно – слънцето оставя такива петна по годините и по снимките.
Усещам, че тая работа не е случайна, дето седя в единия край на снимката. И като си седя така, снимката почва да се накланя към Ицо и сестричката му и а-хаа – аз ще се претърколя от картинката. Детето е такова същество, че му дай само да се изтъркулва от снимки, от столове, от легла, от ливади.
И как няма да се изтърколя, като на моя приятел му личи колко е щастлив, че си има сестричка? Личи му по пръстите на ръцете. Сплел ги е на коремчето на момиченцето, закопчал го е за себе си, един вид, и изведнъж са станали толкова важни, че снимката няма как да не се наклони към тях.
И не мога да си обясня как на тях им личи цветът на дрехите. Снимката е черно-бяла, избеляла е в средата, аз съм с плетено елече и плетени панталонки, сиви, а те греят в ягодовочервено. Ицо също е с плетени дрехи, а сестричката му е с кадифена червена рокля.
Чудя се тази снимка дали не е изпреварила времето си, или просто се е оцветила от дивите ягоди. Или пък има нещо друго, кой знае?
Моя малка милост е с няколко листа в ръце, а Ицо и сестричката му държат букетчета диви ягоди. И ягодите също се червенеят. Аз – сив в единия край, те – ягодови в другия. А помежду ни – ягодовата горичка, само дето е избеляла и я няма.
Нямам спомени кой е правил тази снимка. В селото нямаше фотографи, нямам спомени и кой специално би ни завел точно до ягодовата горичка да ни снима.
Като се роди сестричката на Ицо, в корема ми се събра топка. Гледам я тази жива топка и в моя корем – също топка. Топката плаче и на мен първо ми се надува главата, а после ми дожалява и ми се доплаква. Сестричката е на Ицо, а пък е моя. Е, не е моя, та да си я взема у нас, но ходя всеки ден да я видя. Приятели сме с Ицо, а аз ходя у тях заради малката топка.
Почнат да я къпят тази малка Мая, и на мен главата ми се замайва. Топло е в стаята, водата пари, разхлаждат водата, опитват я с пръст дали е добре, слагат Мая в коритото и почват да плискат вода върху нея с длан.
Майките имат такава длан, с която плискат вода върху бебетата си, и тази длан е създадена точно да загребва топла вода и да къпе бебета. Къпе майката на Ицо Мая, прозорците на стаята се запотяват, аз се изпотявам, зад ушите ми тръгват струйки, но приближавам до коритото и пипам водата, пипвам и малкото телце. Много е гореща водата и на мен ми се завива свят и изхвърчам от стаята.
Обичам това момиченце и се молех на майка и ние да си имаме една Мая, ама си нямаме.
– Искаш ли да ѝ берем диви ягоди? – Попита ме Ицо след време.
– Искам.
И се почна брането на диви ягоди. Момиченцата според Ицо трябвало да ядат диви ягоди и ние открихме тази гора край селото. Тя винаги си е била там, но ние сега я видяхме.
Дивите ягоди винаги са ми приличали на тревички с капка кръв. Все едно тревичката си е убола пръста и капката кръв, преди да капне на земята, е застинала и е станала дива ягода. То ако помислиш – и вкусът им е един малко див. Сладък е, а пък е соленичък и леко киселее.
Хубавото на дивите ягоди е, че растат на малки туфички и като ги откриеш, бързо можеш да направиш букетче. Ние с Ицо правехме на Мая по едно букетче и всеки ѝ даваше своето. Като ѝ дадях моето, тя го миришеше, сякаш е цвете, а Ицовото го ядеше, като откъсваше ягодките една по една. Чудна работа – и аз ѝ берях ягоди, а тя ги миришеше, сякаш са цветя.
Сега съм сигурен, че нашата ягодова гора е била нарисувана или измислена, или магьосана, или приказна, а тогава си беше истинска горичка.
Имаше си гъби – булки и манатарки, млечници и пачи крак, и диви ягоди. Имаше си дървета – и липа, и дъб, и клен, и един орех, прескочил отнякъде, малко шипки, малко лешници и диви ягоди.
Имаше си поляна с трева и бръмбари и с пеперуди лимонови резанки – Ицо така им викаше на тези жълти пеперуди, и царски пеперуди имаше, и малки бели пеперуди, и пауново око. И скакалци – зелени, кафяви, големи и средни, и съвсем мънички скакалчета. И диви ягоди.
И много нападали листа имаше по поляната.
Като наберяхме по едно букетче ягоди, аз вземах десетина листа и ги слагах в пазвата до корема си. Бях си наумил, че като взема тези листа и ги занеса у нас, като ги пръсна по леглото на нашите – и аз ще си имам сестричка. Тогава исках и аз една Мая и затова почнах да пръскам листа от ягодовата гора по леглото на майка и татко. Слушах нощно време до вратата им дали шумолят листата, защото вярвах, че ако шумолят листата, майка и татко се обичат и сестричката ще се появи.
– Марче, – чух една сутрин да казва баща ми – затваряй го тоя прозорец, че много листа влизат в стаята.
Абе човек, как ще влизат листа през прозореца, като ги пръскам аз и ги чакам да зашумолят нощем?
Като не стана работата с листата, се сетих за коритото с топла вода. Сетих се за майчините длани, дето са измислени да къпят бебета, и веднага сгрях вода на печката, изсипах я в нашето корито и легнах в него.
Като влезе майка ми, и си изпусна чантата.
– Какво правиш бе, Коле? – И ме издърпа от водата.
Мери ми температурата, даде ми аспирин, зави ме с три одеяла, да се изпотя. Мислеше, че съм болен.
Тази работа с дивите ягоди продължи няколко века, после Ицови се преместиха да живеят в София. Баща му беше агроном и отиде да агрономства в София. На столиците по света винаги са им нужни агрономи.
Аз останах на село. Всеки ден ходех до ягодовата горичка, но нито берях ягоди, нито си пълнех пазвата с листа. Само обикалях.
Един ден ягодовата горичка изчезна и знам защо – защото предната нощ бях сънувал, че аз, Ицо и Мая се снимаме пред нея и фотографът ни казва:
– Разделете се малко, за да хвана и горичката, и ягодите!
Ние се разделихме и той щракна…
Беше по залез, а тогава слънцето е толкова червено, че може затова Ицо и сестричката му да изглеждат ягодови.
Името на фотографа не го запомних, защото нямаше никакъв фотограф – снимаше ни самият залез и оттам са петната по средата на снимката. От залеза на слънцето са.

Публикувано вПРОЗА

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *