Казват ми непрекъснато, гледам и чета непрекъснато, че всичко е мое.
Моя е месарницата на моята улица – с каймата и изкуствените плодове между месото.
Моя е разширяващата се Вселена. И обратната страна на Луната.
Моя е банката. И другата банка.Мои са и ръцете, пъхнати в джобовете ми.
Моя е телевизията. Там хората са едни и същи, а ми казват, че съм аз.
Мои са всички аптеки и лекарства, най-вече лекарствата за сърце.
Магазинът за цветя също е мой. Чудя се само кои цветя ще ми приличат повече – червените, белите или хоризонталните.
Завинаги мой е страхът да не ми откраднат прането от терасата или да ми откраднат надеждата, че това няма да се случи.
Мои са автобусите и трамваите, които са или психиатрии, или гардероби за дрехи втора употреба.
Моя е националната лотария с нейните много-много нули.
Моя е гледката от прозореца – със синкавите снегове по Витоша и с клошарите, които пият патрончета в градинката.
Мое е стихотворението, което може би ще напиша, ако някой ми се обади по телефона просто така.
Моя е теменужката, която е само на пролетта.
Мой е пласмасовият стол, на който седя на брега, а реката долу я няма.
Моя е библиотеката, за която се чудя как не ми е паднала на главата и как не ме е затрупала.
Мое е и кучето, оставено от баща ми. Но за кучето не се знае нищо от години.
ВСИЧКО Е МОЕ
Published inПРОЗА
Be First to Comment