Пред кафенето масите са бавни и незащитени.
Дъждът вали и пълни чашите им с питие.
Аз мисля, че това е водка… Или някакво изобретение,
което дава на дъжда по-силно битие.
Вали красиво – по-красиво от прозрачна капка.
И по-красиво от следобедно напиване вали.
Столовете задрямват, после трепкат, ръкомахат
и са щастливи от това, че непрекъснато вали.
Идват врабчета – колкото да пият от следобеда
и колкото да прелетят над чашите и над света.
Врабчетата са рошави и не летят, а ходят
и въздухът е тяхната заоблена земя.
Идва и мъж – с чадър, направен от очакване,
с чадър от дълги и напрегнати неща.
После една жена пипа чадъра му и ахва –
една измокрена от идване жена.
После е ред на чашите, но на различни чаши,
на някой друг чадър и друга ахваща жена.
Над кафенето свечерява и изчезват масите,
и една котка си отръсква лапите. Само това
Господин Милчев, БРАВО!