Имах аз един приятел от Троян – Минко Сапунджийски, голям поклонник на женските уши. Умираше си да разглежда ушите на жените и да вниква в техните форми, цвят, големина и значение.
Сапунджийски обаче беше чист пред съвестта си и пред собствената си жена. Признал си беше греховете по тънката линия и я беше помолил само за едно:
–Гледай като умра, – казал той на жена си, – любовниците ми да не те избутат от първа линия след ковчега. Върви след мене първо ти, а после нека се точат всички мои останали радости.
Същият този Минко по едно време се беше влюбил в жената Камелия.
– Такива кръгли ушлета не съм виждал по земята! – Разказваше той. – И малки, ще ги глътна, без да разбера. Малките женски уши – продължаваше троянският любовник, – са и розички, и охлюви едновременно. Хем цъфтят, хем не знаеш какво мислят. Целувам я аз по устата, а акълът ми все в малките ѝ розови уши. После се премествам по гушата, стигам и до по-съществени места. Езикът ми се върти около двете зърна, а сякаш усещам вкуса на малки хлебчета или на градина. И ми се струва, че тези малки уши чуват как ми бие кръвта. Тогава ушлетата на Камелия от розови стават алени. И най-важното е, че докато правим любов, краката ѝ треперят, тресат се, сякаш е пуснат ток по тях. Малките женски уши са голяма работа, думи нямам – отнасят те целия.
– Откъде я намери тая Камелия? – Преглъщам аз.
– От Калейца, от Калейца е жената, работи в ателие за керамика.
Веднъж Минко беше ходил в Габрово по кметски работи и там срещнал едни уши на рис. Така се изрази – тази имаше уши на рис.
– Жената с уши на рис е зверче! – И приятелят ми свиваше пръстите на ръцете си, сякаш искаше да одере някого, и тракваше със зъби. – Няма никакво разстояние между лицето и ушите. Прилепнали са изцяло, нещо като сраснали. Не знаеш жена ли е, зверче ли е.
– Виждал съм и аз такива. – Съобщавам.
– Виждал си, ама не си. Такива уши много обичат гората.
– Това за гората откъде?
– Оттам, че докато се чудехме къде да се скрием, габровската риска ми рече: Заведи ме в гора, да се навикам. Много обичам да викам, а в Габрово всичко се чува.
– И отидохте ли?
– Отидохме и още как. И моята риска викаше така, че събудихме и звяр, и природа.
Името на риската Минко скри съвсем кавалерски, тъй като не било никакъв проблем то да бъде открито в списъка с личния състав на Габровското кметство и жената да бъде изложена.
– По-сладки уши не съм и сънувал! – И приятелят ми с необичайните вкусове за жени ми разказа, че срещнал любовта на живота си, била от Силистра. – Нито малки, нито средни, по-скоро – големи. И с много сочно излъчване. А обеците – дълги и тъмни. Като ги докоснеш с длан, и се опарваш. Опарваш се от хлад. И ги чух – чух ги да ми казват, че ме обичат.
– Ушите не говорят! – възразих.
– Не говорят, ако не са с обеци, а на тези обеците звъняха и падаха една по една, победени от любовта.
Носи се слух, че после въпросният мой приятел, въпреки служебните си ангажименти и обществено положение на кметски служител в Троян, написал разказ за случая в Силистра. Предал историята достоверно и с подробности. Героинята кръстил Сирена Иванова. После направил така, че това писание станало достояние на много хора – едни добри, други не чак толкова, а трети – направо диви животинчета.
Един ден видях Минко жълт, та жълт, с превързана глава. Превръзката минаваше и през лявото му ухо.
– Къде си си счупил главата? – Попитах.
– Не е главата, ухото е.
– Браво! И как стана?
– Стана в Габрово.
– Значи риската?
– Да, същата хубавица. Отхапа ми парче от ухото, ревнивото му животно с животно.
– Пак ли бяхте в гората?
– Пак, ама аз останах с отхапано ухо.
И Минко Сапунджийски направи такава физиономия от болка, че аз я чух. Чух болката му с двете си мъжки уши.
ЖЕНСКИ УШИ
Published inПРОЗА
Be First to Comment