Когато се разхождам с теб,
забравям по едно стихотворение.
Забравям куфара си,
в който носех облаци,
градината с череши
и реката.
Забравям слънчогледите –
те винаги са ми приличали
на мравки в кошница.
Или на много мравки
в жълта кошница.
Ще ти призная нещо удивително –
когато се разхождам с теб,
забравям името на книгите,
които съм прочел.
Забравям си граматиката –
с нейната градинска
и ужасна подреденост.
Забравям даже,
че да ти напиша името,
ми трябват повече
от всички букви в азбуката.
И затова е най-естествено
да не помръдваме…
И да не ходим
съвършено никъде,
освен до края
на отблясъците в стаята,
които се прескачат
като зарчета.
Be First to Comment