Skip to content

Какво ни казват от щаба?

КАКВО НИ КАЗВАТ ОТ ЩАБА?

Имаме си Щаб и щабът ни казва как да се опазим от коронавируса:
– Носете маски!
– Не излизайте от вкъщи!
– Не се срещайте с хора!
– Стойте на метър и половина един от друг!
– Не говорете!
– Не мислете!
– Не дишайте!
– Угасете лампите!
– Завийте се и заспете!

Това ни казват от щаба. Тяхната работа е такава. Щабовете винаги воюват с някого и с нещо. Този път воюват с вирус. Ах, този коронавирус, дето го гонят от единия до другия край на Земята и не могат да го хванат. И чакат слънцето да напече и вирусът да се изпари. Чакат слънцето да дойде и да повдигне мрака на страха.
А страхът е голям – вихрушка от страх. Страхът тръгва от пръстите на ръцете и краката, взривява сърцето, залепва кожата за челото и лицето, кара стомаха ту да се свива, ту да скача в гърлото. Страхът кара хората да забравят кои са, какво могат и откъде идват, страхът е голямо и зло черно куче, което ти диша във врата и не смееш да мръднеш. И като не смееш да мръднеш, спираш да мислиш. Блъска се мисълта в кутията, в която си се свил – и край. Забравяш имена и близки, забравяш смеха си, сълзите и радостта си забравяш, и книгите, и песните си забравяш от страх.
Това е положението – казват от щаба. – Страх за живот. Животът бил страх за живота. Това ли е животът – питам – страх за живота? Само това ли е? Не ми се вярва.
И пак ни съветват от щаба:
– Носете си маски! Помага.
Да, сигурно помага, но си мисля, че маските помагат само ако гледаме на тях и като на метафори. Някои хора цял живот ходят с маски, а ние се правим, че не виждаме. Някои нямат лица – само маски. И пак кихат и кашлят понякога.
– Не излизайте от вкъщи!
Ама ние обиколихме света и в Космоса надникнахме и все сме си вкъщи. Все вкъщи си седим, защото излезем ли извън вратата, и грешим, и някой ни наказва. Някой от някакъв щаб чака да си излезем от къщите и да ни хване в крачка. И да ни се кара, и да ни глобява, и вина да ни вменява.
– Не се срещайте с хора!
Ние и без друго се срещаме най-много с данъчните, с катаджиите и с домашните лекари. И с домоуправителите, за да си платим таксите. С кого се срещаме толкова, че да не се срещаме вече?
Пропуснах да кажа, че от години в телевизорите си непрекъснато се срещаме само с пет-шест души – от щаба за подмазване и облизване на положението. Цяла България непрекъснато се среща с пет-шест души в телевизорите, които говорят като роботи, на които им пускат монети в устата.
– Не се прегръщайте!
Това сме го усвоили, това го умеем вече. Ръцете ни се скъсиха и най-много да си бръкнем в джобовете и да стиснем юмруци. За прегръдки не ставаме.
– Стойте на метър и половина един от друг!
Ние отдавна сме на различни полюси, та метър и половина ли ще ни уплаши. Едни от нас са тук, на Земята, а други – в Драгалевци, Бояна и Банкя, са на милиони светлинни, доларови и еврови години разстояние.
– Не говорете!
Че то от ББ, от ИГ, от ММ и от още една-две абревиатури можеш ли да кажеш дума?
– Не мислете!
Как ще мислим, като си имаме щаб по мисленето?
– Не дишайте!
Смеем ли от фините прахови частици?
– Угасете лампите, завийте се и спете!
И без това токът е скъп, а сънищата са безплатни…
Посред нощ е и отварям прозореца. Луната плува и е като хапче от нощна аптека. Ако някой я изпие, дали ще оцелее? И се чудя, на какво искам да ми прилича Луната – на хапче или на копче, на копче или на хапче?
И накрая какво ни остана? Да чакаме слънцето да огрее, да напече, ние да се събудим и всичко да е както ни казват от щаба

Published inПРОЗА

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *