Вървиш на метър и не зная още колко сантиметра от земята.
И си висока чак до жиците, и електрическа ти е косата.
Изпълваш си обувките с много памук и с малко равновесие
и пълниш джобовете си с изчезване на тъмни кестени.
Изтриваш дънките на коленете си, както си триеш устните,
изпръхнали от страх, че винаги е късно;
изпръхнали от вятъра, който, ревнив на ъгъла,
разбърква светлините – като пера от гълъби.
Но ти си идваш винаги високо по прозорците
и както газиш в шумата, подритваш едно орехче.
И него скриваш в джоба си – при кестена и тъмното.
Обичам да си идваш, като пашкул загърната.
Обичам да ми казваш: „Студено ми е цялата“.
И аз да те прегръщам като гореща баня
и да ти къпя думите, които днес си казала,
и после да ти кажа: „Вече съм много гладен.“
Be First to Comment