Skip to content

Любими поети с любимо стихотворение ДОБРОМИР ТОНЕВ

Мисля си, че мога да разпозная „южната“ от „северната“ поезия на България. Не се шегувам – поетите, родени и писали на юг от Стара планина, ги подушвам веднага. В тях има една по-голяма подреденост, логика – ако има логика в поезията изобщо, тегли ги повече към Бялото море и стиховете им изглеждат градски.
Родените на север от Балкана са разхвърляни, по-метафорични, по-диви и неокастрени, ако щете.
Има, разбира се, и изключения и някой веднага ще започне да ми противоречи с имена и стихове, но това е моето усещане.
Морските ни поети пък са съвсем отделна тема.
Разгръщах „Белег от подкова“ на Добромир Тонев и поетическият ми свят – доста калейдоскопичен, започна да се подрежда. Усещах мириса на Тракия, радвах се на сгъстения и изящен стих, на лекотата, с която поетическите внушения ме завладяваха.  Четях и сякаш гледах през прозорец към борова гора и през прозорец на южен град.
Беше ясно, че се е появил талант, който не те смачква и отчайва, а тъкмо обратното – приласкава те и те просветлява. А и това заглавие – „Белег от подкова“, ми беше легнало на сърцето.
Дядо ми, убит в Отечествената война, още от дете е имал белег от подкова на конче върху лицето си. И всички казвали, че това е на щастие и на дълъг живот. А го убили на трийсет и три. И затова ме прониза една мисъл – ето това заглавие – „Белег от подкова“, е и мое заглавие. Книгата ми е роднина.
Четях стиховете на Добромир Тонев и страниците сами се разгръщаха. И като свърших да чета, едва бях започнал.
Видях го на живо само един път – през 1982 година, когато беше дошъл на фестивал на студентското творчество в Шумен. Аз също бях там и на връщане пътувахме в едно купе във влака. Помня го, облегнат в ъгъла на седалката, почти неподвижен и почти неговорещ нищо. Знаех само, че е Добромир Тонев и аз пътувам с Поезията в едно купе.
Тогава Поезията много пушеше и в купето почти нямаше въздух.
Няма да правя анализ на последвалите му поетически изяви, но книгата му „Нежна машина“ вече беше нещо друго, нещо различно.
Понеже заговорих за влак и за пътуване, искам да си представите, че пристигате на някоя гара и много, ама много искате да видите близки до сърцето ви хора. Сигурен съм, че ако очите ви са поетични, няма как там – на гарата, да не видите Добромир Тонев. Колкото и хора да има на перона, Добромир Тонев ще го видите веднага.
Чувал съм, че в Пловдив са кръстили литературна академия на негово име и че пазят паметта му.
С риск да се засегне някой от пловдивските ми колеги и приятели, но писането на Добромир Тонев си остава самотно. Следовници сякаш няма, наследници сякаш не се забелязват. Дано да греша.
И за да не излезе, че съм разделил българската поезия на южна и северна, ще завърша с това, че хора като Добромир Тонев я правят единна.

* * *
Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото –
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели –

ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите – като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.

Добромир Тонев

Published inПУБЛИЦИСТИКА

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *