Skip to content

ЛЮБОВ

На пейката седяха гълъби.
Седяха си –
облягаха крилата си на пладнето,
събличаха си по едно перо
и се разхлаждаха
с надеждата
за облаче.

Четяха вестници със букви от мушици
и с редове от бели пеперуди.
И бяха толкова залисани и сънени,
че целият следобед им се губеше.

С такива гълъби е лесно да говориш,
ако езикът ти лети и е високо.
И нищо, че са седнали на пейката,
те чуват как съзвездията шепнат
и как тревите гукат като бебета.

С такива гълъби е лесно да си близко,
ако разлистиш здрача и им прочетеш
поне едно – едно стихотворение,
което почва може би така:
„На пейката седяха гълъби
и си приказваха.
Какви далечни хора
бяха тези гълъби…“

Published inПОЕЗИЯ

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *