НАЙ-ГОРЧИВАТА ДОБРА НОВИНА

Преди няколко дена по една от така наречените големи национални телевизии излъчиха репортаж – възторжен репортаж, който може да мине в рубриката „Добри репортажи за добри новини“.
Чужденец, не разбрах точно какъв, но говореше на английски, купил едно селско училище и го спасил от разруха. А селското училище – от тия, които приличат на кораби с калпачета и с боднато перо на тях. Приличат още и на квачки, под чиито пера като влезеш – няма как да не се стоплиш.
Купил този чужденец училището, ремонтирал го, облагородил двора му, зарадвал селото. И изведнъж, очевидно режисирано, на вратата на този нов дом чука старец. Носи шише ракия и иска да поприказва с чужденеца. Камерата влиза вътре заедно със стареца и със стопанина и дъхът ми спира. По-скоро нещо ме прерязва през сърцето… С непонятен ентусиазъм домакинът показва как спасил портретите на Ботев и Левски, които още висят по стените, как направил от класните стаи спални, как не знам какво си направил от учителската стая.
А на стареца ръцете му треперят и току казва: „Абе в тая стая беше чинът, на който седях… Абе тука имаше една печка, чиито кюнци често падаха…“
И от очите му… Ясно какво става с очите му.
Но добрата новина за спасеното училище няма да е докрай добра, ако пак не се огледат портретите на Ботев и на Левски, черните дъски по стените, преосмислени като картини. А през прозореца навън – едно конче разорава училищния двор покрай млади фиданки. Край него като врани подскачат старчоци.
Ами подмладено е училището, да се подмлади и дворът. Прекрасна идея – всички закрити училища да станат спални за чужденците. Техни нови домове в обетованата ни родина.
А старците – те да има за какво да плачат и да си спомнят. И да подскачат покрай кончето.
P.S. А иначе училището наистина е спасено. Да не се слее с тревата.