Skip to content

Николай Милчев: Да четем по-малко новини, а повече природа

Николай Милчев: Да четем по-малко новини, а повече природа

Дъждовница утолява всяка жажда за планина и светлина

Няма по-подходящо място от Арт-къщата в с.Дъждовница, Кърджалийско, където да изследваш, с цялото очарование на естествеността и автентиката, света около и вътре в теб.Защото всичко в нея, както и удивителната природа, и благостта на нейните обитатели, и извиващото каменната си снага над селото мистично тракийско светилище, въздейства като истинска арт-терапия. Защото тук всичко вдъхновява към вътрешна свобода в размислите, интерпретациите, асоциациациите в различните творчески решения, на творящите в тази къща на изкуствата. Както стана и  това лято по времето на тридневния уъркшоп за арт-креативност, който организира Арт-движение „Кръг”, в който малки и големи участници с творчески нагласи бяха насърчени от присъствието и участието в арт-събитието на нашия забележителен поет Николай Милчев. А предизвикателството да твориш в неговата компания си беше чиста инспирация, изваждаща наяве дори неподозирани и за самите творци изяви, изграждаща най-стабилните духовни мостове със средствата на изкуството, които премахват границите между различните народи, етноси и култури. Между различните социални, политически и обществени разслоения.

 -Г-н Милчев как ви се отрази 3-дневното творческо обитание в родопското село Дъждовница?

– Като на човек, който скоро не е бил в планината, както написах там в свое есе. И това започва да му личи. Не можеше и да бъде друго, щом си обитавал оригинална едноетажна каменна къща, била някога училище, зад оградата, на която е джамията. А молитвените напеви на мюезина от минарето за наближаващия Курбан Байрам са трептяли през няколко часа и са изсипвали своята благословия върху селото, върху планината, върху хората, върху кравите и овцете и върху близката чешма. Затова и в една такава трептяща, тънка и бледолилава родопска нощ не можешеше да не осъзнаеш, че имаш нужда от много, много планина и светлина…

– А застрашена ли е книжната светлина, за която споменавате в свой стих, от изчезване”?

– Книжната светлина на библиотеките е застрашена. Казвал съм, че докато играехме с мой братовчед, блиотеката на семейството му  ни затрупа на леглото. И аз почти не можех да дишам. Подавах си само ръката, на която  единият ми пръст беше порязан от една книжна страница. Така, първото ми докосване с книги беше затрупване и порязване.Тогава си избрах една книга от тази библиотека и това беше „Юноша” на Достоевски. Като я прочетох, се вцепених и цяло лято не можех да говоря. Не знам какво съм разбрал от нея, но тя ми подейства чисто физически и вече не можех да мисля за нищо. Та тази, същата светлина от библиотеките, която направо ме парализира, сега виждаме как започва да угасва по кашони, по улици, по контейнери, понякога отива и за гориво. Но тя може да те затрупа не само буквално, но и духовно, ако нямаш наставник, който да ти помогне да изкачваш бавно тази стълба, наречена библиотека. Но ако говорим за конкретния смисъл, вложен във въпросния стих, не е лошо понякога, когато си вечер с любимата жена, лека-полека тя да се стопява и накрая да изгасне…

– А как изтълкувахте след време това порязване от книга?

– Още тогава, като дете, го разбрах. Веднага започнах да внимавам да не изцапам книгите с кръв и да ги меря с китките си. И ако ми тежаха повече, ги оставях, ако бяха пък по-леки, по-тънки, също не ми бяха интересни. Стана ми интересна онази средна книжна „дебелина” /в кавички и без кавички/,  която хем можеш да държиш в ръцете си, хем с нея можеш да „окъпеш” мозъка си. Нищо че тогава не съм наричал това мяра за четене, за познание…

– Но пак си е било будистичният „среден път”, макар и с голяма лична нюансировка…

– Да, било е мярата на това, което могат да понесат твоите ръце, твоят ум, дори твоят порязан пръст. Бил е моят избор на „Юноша” на Достоевски. Как да не се парализираш от него?…

– А как беше преди „предмостието”, наречено „Юноша” на Достоевски?

– Бях слушал и чел препоръчаното от родителите ми. В нашата къща имахме един пълен панер с книги под леглото и аз делях хората на две категории – тези, които четат от него и са ми интересни, и тези, които не четат. Но още тогава, когато завъртах панера да си избирам ново четиво, разбрах, че животът ми ще се върти около някакъв такъв „панер”. Дори не съм обръщал внимание на авторите на книгите, които чета, но когато отидох на училище и видях в коридорите някои портрети на писатели – класици, аз припознах в тях моят дядо и моята баба. Почуствах ги като мои роднини, като мое семейство, видях сякаш в тях албум, в който са събрани моите най-близки хора.

– И оттогава до днес как стана изкачването на стълбицата, водеща до книжната светлина?

– Като малък баба ме къпеше през лятото със слънчева вода на двора, на най-ниското стъпало на стълбата за горния етаж на къщата ни, след което аз се затичвах да си лягам. И колкото по-тичаш нагоре, толкова повече ти се нагряват стъпалата. А като скочиш в чаршафите, краката ти горят. Така е и по литературната стълба. Ако има някой, като моята баба, да те „покръсти” с вода на първото стъпало, научаваш, че нагоре по стълбата става все по-топло и нажежено, все по-стръмно, но и доста сладко… Също и че трябва да издържиш.

– Дори и когато това носи съмнения и безсъници, за които споделяте в свое  есе… 

– Дори  и тогава. Напоследък много мисля за безсънието, за творчеството, дори в нощта, прекарана в Дъждовница написах продължение на есето си „Обратната страна на възглавницата”. Спомнях си как от 5 до 11 клас не съм спал повече от 2-3 часа на нощ. И то призори. Как майка ми, като медицинска сестра, тайно ми даваше приспивателни, как се тъпчех с тях и ходих като сварен, но сънят все не идваше. Баща ми пък ме съветваше  да спя с възглавница върху главата, стояла навън и поела нощните вибрации. Това също не помагаше. Но пък безсъниците родиха в мен асоциации, които нося и до днес, – за звезди, далечини, страхове… Докато пишех продължението на това есе, си умрях от смях от новите ми асоциации. Първо си представих, че някой може да ме убие през външната врата на къщата. Мислех си, че не спя от страх, че някой може да се приближи до нея и да ме гръмне в леглото. Дори измервах мислено с един пергел дали куршумът може да ме уцели. С ужас разбирах, че може, тогава премествах леглото на по-сигурно място. Но пак не заспивах. После решавах да се завия с юрган, но пък той щеше да ме задуши. Тогава измислих нещо гениално, представях си, че ръката ми е дълга и като с молив рисувам образи по тавана в тъмното. Най-напред нарисувах зайци с перки на челото, после нарисувах Христо Ботев, голям зор видях с брадата му и т.н. Рисувах и малката сестра на мой приятел като дива ягода, ей такива шантави неща… Но един ден дойде Великден и майка реши да вароса стаята, не я спря и изкълченият й крак. Ето така са се натрупвали нещата в мен, били са литература, в която живеех и още живея. После разбрах, че докато съм си рисувал, съм си пишел на ум стиховете.

– Образите ли довеждаха думите ви?

– Първо виждам асоциацията. Живея заради асоциациите, сравнявам, съпоставям ги една с друга. И от тях се раждат внушенията. Мен не ме интересува историята в една книга. Сега, да ме убиеш, вече не мога да чета роман. Не ми се следи неговия сюжет, скучно ми е, пък и нищо в него не може да ме изненада. Затова харесвам Милорад  Павич, затова обичам неговите сюрреалистични стихотворения. Затова обичам Пабло Неруда, Лорка, Маркес. Но пък от време на време чета Йовков, само за да рева. Затова избягвах да го чета пред ученици, щото плача, а пък те се смеят. Карах ги те да четат, вместо мен.

– Каква поанта сложихте във втората част на есето си, какво добавихте към първата му част?

– В нея стаята стана чиста като брашно и вече можеше да се рисува върху него.

– Аз пък се сещам как Иисус рисува с пръст върху прахтта, докато чака смятащите се за безгрешни да хвърлят камъни върху каещата се Мария Магдалена… Защо ли го е правил?

– Не съзирам нищо сложно за разгадаване в това. Какво сложно нещо е можел да нарисува, след като Той е създал всичко. Себе Си ли, да си направи автопортрет ли? Просто се е забавлявал, драскал си е като дете в прахта, за да им гледа акъла. Той сложното го е бил направил, казал им е всичко и е решил задачата. Освен това, е направил човека не от кал, а от пръст, а с прахта си е играел като дете.

– Най-големият Творец е творил чрез Слово, което става плът, а днес енергията на словото има ли силата да одухотворява, да променя?

– Днес енергията на словото намалява за сметка на тази в образа, на визуализацията. Хората не искат да четат, искат всичко да гледат. Ще дам пример с моя внук. Той проговори с интонацията на анимационните герои, които гледаше. Дори имаше дефицит на слухова памет. Не можеше да запомня думи и смисли, а образи. Искаше всичко да гледа. И това е белята на цялото младо поколение. За него думите станаха цветове и образи, които се движат. Но те са втора употреба думи, като кремвиршите от едно есе на Хайтов. А като гледаш и си хапваш „кремвирши”, вече кръгът се затваря и това вече става опасно.

– Виждате ли излизане от затвора на този кръг? Има ли разковниче за това?

– Разковниче няма, но се надявам да започнат да се явяват тук-таме острови на спасението. И те да не бъдат нещо невиждано и нечувано, а да бъдат отделни хора – учители, свещеници, музиканти, художници, които да носят своите „острови” и да разпространяват сладостта на словото. Да бъдат като пчели в кошер, готови да раздават меда си. И ако се явят такива хора-острови, после могат да се явят и по-големи формирования, като материци, архипелази…

– А вярвате ли в тази възможност?

– Искам да бъде възможно, надявам се, но като човек, видял толкова много неща, честно казано, не съм оптимист…

– Какво ни остава, тогава?

-Остава ни да започнем да четем по-малко новини и да четем повече природа. Не да се върнем назад към природата, а да я пуснем тя да навлезе в нас. Да има повече природа и около нас.  А тя изчезна дори от литературата и така тя се дехуманизира. И човекът остана с асфалт под обувките си, вместо с пръст. Да четем природата, означава от време на време да се качваме на някой баир, да гледаме в далечината  и да знаем, че около него има локва, има шипка, трънка и те се казват тъкмо така. Да чуем, че някъде долу хълца магаре, че вика петел. И да се върнем към живите думи, с кръв в тях. Страх ме е за нашата литература, от това, че е станала анемична, безкръвна, че няма хемоглобин, хлорофил, че няма хоризонт, цветове и т.н.

– Можем ли да вложим надеждите си в тази посока на  младото поколение, на идващите нови творци?

– Нямаме друг шанс, освен да заложим на тях. Да не заложим и да не се надяваме, означава повече нищо да не съществува. Но тя, надеждата, няма да дойде от само себе си. За нея трябва да се работи, да се полагат усилия. Трябва да акушираме невидимо този процес и всички да станем „баби”, акушери на  новото бъдеще.

Интервюто взе: Лияна Фероли

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вНОВИНИ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *