Skip to content

Месец: август 2016

ПАУЗА

Живея там,
където са очите ми,
където има думи за запомняне.
И в цветните вихрушки на кориците
прочитам
най-високото листо.

Протягам се,
за да докосна смисъла,
а той е в простото и бавно изречение.
И като гледам
как го пише охлювът,
оставям думите да си починат.

ГРАФИКА

Бял кон в реката… Сенките полират
пръхтящия и жаден мрамор.
Бял кон в реката… И една голяма
върба –
със свечерена грива.

Докато конят пие и се стапя,
върху гърба му светят черни мрени.
Бял кон в реката… И две разпилени,
черни кобилки
някъде нататък.

НА ЪГЪЛА

Аз ще напусна работа завинаги,
за да те чакам,
като свършваш работа.
И ще оставам с часове на ъгъла
в изтръпнало от сенки нетърпение.

Нима съм тъмният бръшлян на къщата,
която бавно
се превръща в болница.
Не разрешавам да вървиш по улици
с обувки,
на които друг е двойникът.

Аз те обичам повече от времето,
когато имената ни ги нямаше.
Лекувай моята непоносима логика
с присъствие
от други измерения.
Аз съм напуснал всичките си стихове
и всичките си работи и рими.
Ела си рано,
за да съчиняваме
мелодии за рибите в градината.

Не се плаши,
че пишем биографии,
като рисуваме с ръце по водопада.
Аз ще те взема в шест без много малко,
за да ти кажа
да отидем някъде.

ПОСОКИ

Не съм се качвал на небето.
Никога…
Освен с език – и само по гръбначния ти стълб.
Не съм и подозирал колко много прешлени
ще трябва да запомня,
докато те видя.

Прекрасно е,
че ми запалваш вените,
като събличаш пръстена от спомени.
Ако потъркам кожата ти с длани,
ще я превърна
във вълшебна лампа.

Това е приказка
на изток от леглото ни.
На север и на юг
е само минало.
И точно в тази география от хълмове
си пожелавам стихнали подножия.

След време ще те върна невредима,
но за това ми липсват основания,
освен едно –
че се завърта глобусът –
на запад и навсякъде.

И ми е хубаво така,
че ми е лошо.

СРЕЩА

Ти миришеш на отворен прозорец,
защото идваш винаги отнякъде.
И точно в тази липса на конкретност
са мъчните
благоухания.

Прозорецът, разбира се, е рокля,
която аз забравям да затворя.
В градината пониква ментов охлюв
и гледа
към косите ти нагоре.

НЕ МИ ЗВЪНЕТЕ

Не ми звънете никога по телефона,
защото се страхувам да не кажете, че мама е…
Недейте! Мама е добре.
И като посади картоф в градината,
пониква облак,
и като посади картоф в градината –
цъфти стихотворение,
и като посади картоф в градината –
узрява вишна.
Не ми звънете, мама е градина…

Не ми звънете никога по телефона,
защото се страхувам да не кажете,
че нашата кокошка мъти не на полога,
а в шапката на татко.
И като си излюпи пиленца,
те се разхождат върху облака,
и като си излюпи пиленца –
те рецитират стихове,
и като си излюпи пиленца –
те са с очи на вишни.

Не ми звънете –
татко ми си идва
и сигурно ще си потърси шапката…

Не ми звънете – мама е градина,
а татко ми – все още гологлав,
върви и си подритва сянката.

КАК ГОВОРЯ С МАМА ПО ТЕЛЕФОНА

Звъня всяка сутрин – може би в шест без нещо.
Телефонът е малка и погубваща вещица.
И гласът му – с тирета и пресипнали ноти,
разболява небето и ми къса живота.

Мама вдига естествено и гласът ѝ е стръмен.
Аз преглъщам сърцето си и се мъча да съмна.
И се спускам безпомощно, и от дъното питам:
– Мамо, вече наспа ли се? Издои ли козите?

Казвам нещо безсмислено и разсмивам устата ѝ.
Тя е Господ със сирене и подрънква с тавата.
И додето бърбори със сина си изгубен,
разкопчава просторите и се плези на дюлите.

Тя е точно такава – с диво кръвно налягане.
Дава захар на гарвана… Аз звъня до припадане
и я боцкам по пръста: – Инсулинът ти, мамо…
В шест и нещо е късно, после всичко е рано.

Тя е майка на болката – има кръв по коляното.
И е слаба дотолкова, че едва ли е станала.
И сънува кокошките и петлите с ботушите.
Най-красива е с брошката – с цвят на паднала круша.

Най-красива е с гребена – с трите дървени зъба.
И я няма във времето и във вилата гърбава.
Може би се разтапя, или смуче бонбони…
Аз си скубя косите и държа телефона.

Може би няма смисъл да ѝ свивам сармите,
но усещам как дишат и летят скакалците.
И как малко по малко си отива реката.
Мамо, виж огледалото! И заключвай вратата!

Мамо, плащай си сметките… Не излизай от стаята…
Късно вечер във петък си изгубвай сандалите.
И в нощта срещу събота чакай татко да звънне.
Той сега е за гъби. И се плаши от тръните.

ПО-НАТАТЪК

Той е малък. И язди не водно конче, а водно магаренце.
И не търси море, а река с нарисуван от пъстървите брод.
Има целия свят, но е седнал да вечеря с две-три точици сиренце
и с троха, по-голяма от милиони години живот.

Той е много висок. И ако си протегне ръката,
ще достигне козлетата, дето скачат по Млечния път.
Той говори така, че медът си напуска пчелата
и цветята не могат векове след това да заспят.

Той е Господ. Затова се залисва с лисичето
и с петлето, което мечтае да стане паун.
Дава бяло елече – да не зъзне в мъглата кокичето,
и измива петънцето от ризата с вода и сапун.

Няма друго. По-нататък започват въпросите.
Но една костенурка с побеляла и тъжна глава
си заключва устата. И поема – дълбока и боса,
да премине до края през узрялата синя трева.

БАЛАДА ЗА ТРЕВИТЕ

Има време да дадем на тревите урок.
И в отчайващо равенство да ги върнем обратно.
Но сега те са бебета… И дъждът синеок
им помага да стъпват върху лятото златно.

Има време да острижем този пухкав бретон,
който вятърът дърпа с полюшващи пръсти.
И превръща езика им в такъв камертон,
че душите на поляните цъфват.

Има време да поникне от пръстта пъдпъдък.
Да отиде до слънцето. И да каже, че горе
небесата са спрели. И застанали в кръг,
за небесни треви си говорят.

Има време реката да отслабне от глад
и дъждът да се шляе по далечни планети.
Но сега са тревите… И зеленият плат
разпилява росата като цветни конфети.

Още няколко седмици ще е точно така –
синеоко, зелено, могъщо.
Но косачът е тръгнал и с тежка ръка
хоризонта на мравките връща.

И защото това е природен закон
и земята сама ще скучае,
има време косачът да направи поклон
и в тревите да седне замаян.

Без да има развръзка, този ден ще е тих.
Портокалът на запад ще слезе.
Но една детелина ще трепти като стих
и на целия свят ще се плези.

ПАПРАТ 

Обичах те в минало несвързано време.
С несвързани думи те посадих.
Сега от саксията кой ще те вземе –
разчорлена папрат в премалелия стих.

Римувана дълго, ти нямаш защита.
Косите зелени са без аналог.
Всяка бъдеща чаша е много изпита.
И светулката бъдеща е отдавна без ток.

Ако сипя вода и удавя лицето,
надали страховете внезапно ще спрат.
Аз съм нежната мащеха на цветовете,
ненакърмила нищо на своята гръд.

А така те обичах, че ми става безсилно,
както става безсилно на изчезнал поет.
И очаквам косите ти така да ме жилнат,
както жилят пчелите, полудели без мед.

И несвързано дишам… И защото те нямам,
се завивам с по-зелена от папрат тъга.
И невидимо пиша с ръка разлюляна,
както вятърът пише, без да пише с ръка.