Skip to content

КЕНТАВЪР И КУЧЕ

На Дачо Тодоров, който отлетя от водопада към небето

Колкото по-високо е едно дърво, толкова е по-сигурно, че ще си счупиш главата, като скочиш от него. Освен ако не си птица, но с птиците е друга работа.
Дървото, от което скочи Лазар, моят братовчед, беше един висок орех, на около три километра от селото нагоре в планината. Бяхме отишли да гоним катерици с прашки и като се провалихме като ловци, взехме да се качваме по този орех, надпреварвахме се нагоре по клоните му, уж като катерици, уж на шега. За минута – и бяхме в короната на ореха.
Мъдро и меко дърво е орехът, дълго и бавно расте той. Шумата му е горчива, но широка и тъмнозелена и слънцето под нея не жари земята. Няма по-велика от ореховата сянка. И все пак, орехът е направен главно за едно – да се качват нагоре по него катериците и да скачат от него. Това е главната му роля в живота. Ядката на ореха прилича на мозък и това сигурно е знак, но нашият мозък тогава беше излязъл от черупката си.
– Аз скачам – рече братовчед ми, когато разстоянието между земята и нас стана космическо.
–Ти си луд!
–Скачам – и усетих, че ръцете му се наежиха и по тях сякаш имаше перушина.
– Ще се пребиеш!
– Скачам… – И Лазар полетя.
Припукаха клони, нещо изпращя, чу се удряне в друг клон и Лазар се вряза в стръмната ливада под ореха. Ливадата беше стръмна, но братовчед ми не се изтърколи, а се счупи на нея. И застина в странна и болезнена геометрия. Свлякох се от ореха и видях, че левият му крак се е сгънал като дърводелски метър. Над стъпалото костта се подаваше от кожата и се клатеше смразяващо. Братовчед ми стана лимонен, после лилав, после изсъска:
– Викай, викай някого!
Опита се да се изправи, но само се опря с ръце назад и се изви в мъчителна полудъга. Знаех как се провлачват по земята ударени от прашка катерици. Как се превръщат в червено, страдащо кълбо, как се опитват да се измъкнат от болката, но сега такава ранена катерица беше братовчед ми Лазар.
– Викай, че умирам!
И аз извиках, извиках ето така:
– Ехе-е-ей-й-й, е-е-е-ей, умираме-е-е, умираме бе!
Бях толкова уплашен, че докато виках, се въртях и тичах към гората, и влязох двайсетина метра в нея. Подплаших няколко гущера и се върнах за миг. Братовчед ми лежеше, дрехите му бяха подгизнали от пот и лепнеха за него.
– Как е?
Не ми отговори, само си облиза устата. Не смеех да погледна към скършения му крак. Въздухът се напълни с безпомощност.
– Момчета, момчета, какво стана?
И аз видях, че леля Веса, сладкарка в цеха на кооперацията, тича към нас.
–Ами – измрънках. – Лазар си счупи крака.
– Как?
– Скочи от ореха.
Леля Веса беше обръщала сено на една близка ливада и беше чула предсмъртния ми вик. Тука известно време нещата ми се губят. Как тази сладкарка беше превързала крака му, какво беше слагала да не се клати костта, какво ни е приказвала и на него, и на мене? Карала ли ни се е, шамар ли ми е ударила на мене – не помня. Помня, че взе Лазар на гръб и тръгна да го носи към селото. Носеше го на гръб в голямо цедило. Жените в Балкана така ходят да пластят, носят си разни работи в голямо вълнено цедило. И бавно, бавно, като оплиташе стъпките си, тръгна надолу. Аз вървях след цедилото и държах ръката си на гърба на братовчед ми. Колко сме вървели – пак не помня.
– Яли ли сте? – рече по едно време леля Веса.
– Не – отговорих. – Не сме.
– След малко ще ядете.
Слизането по стръмния баир в планината е мъчна работа. Краката те болят повече, отколкото при изкачване. Петите ти непрекъснато се вкопават в земята и те пазят да не политнеш. Камъните се плъзгат точно под обувките ти, тревата се пързаля и най-често не вървиш напред, а настрани. Мъчно е да се слиза просто хей така, както си без нищо. Ами с голямо момче, ученик в девети клас на гърба? Ами ако си жена?
Леля Веса полека се наведе, приседна, отпусна цедилото с полуживия Лазар и извади от джоба на престилката си една кифла.
– Кифлата е с мармалад – изпъшка тя и я разчупи.
Подаде на Лазар, но само го намаза с шипков мармалад по бузата, защото той си изви главата. Аз смръщих нос, че не искам.
– И защо скочи, бе Лачко? – леля Веса прибра парчетата от кифлата.
Братовчедът само изсумтя. Пак тръгнахме надолу. Леля Веса, аз и Лазар. Лазар – на гърба на леля Веса. Не беше слаба жена, но не беше и много силна. Средновисока, с пепелява вече коса и къси ръце. Балканджийките рядко имат дълги ръце. Многото работа и мъкненето на дърва и вода скъсяват ръцете им, но са ги направили здрави.
Тръгнахме и аз видях, че нашата спасителка е обърнала ръцете си назад и с длани придържа Лазар. Уж имаше къси ръце, а стигаха до счупения ми братовчед. Стигаха до болката му, до мене, че и още по-нататък.
В едни камънаци, доста по-надолу по пътеката, видяхме змия – с черен гръб, дебела и ленива. Тя си говореше с напечените камъни, въртеше им глава, но аз се уплаших и подскочих.
– Змия! – и гласът ми се сниши.
Аз видя ли змия – и примирам.
– Смок е – изхриптя жената.
И след минута пак се отпусна леко на земята с примрелия ми братовчед.
– Смокът не е змия – продължи тя, – смокът е мъж с черни люспи и жълт корем, който си пази къщата. Това прави.
Личеше, че е много уморена да мъкне този луд дангалак – братовчед ми беше висок и доста як. Зор, голям зор й беше. Видях я да дими и от мишниците й да се вие мараня. Пот се стичаше и капеше от носа ѝ. За краката ѝ – не знам. Сигурно ги е нямало.
– Идвате ли в сладкарницата? – едва попита.
– Ами понякога – казах.
Лазар само преглътна.
– Правим реванета, с много сироп. Трябва да се отбиете.
Стръмният път надолу на тази жена, нарамила нашите момчешки глупости и ужаси, минаваше и покрай меки, варовикови скали. И там, от върха на тези скали, скачаше водопад. Пиша „скачаше” и се стряскам, но водопадите никога не си чупят нито крак, нито ръка, когато скачат. Нито мигла дори. А Лазар си беше счупил крака.
Жената спря, завъртя си врата наляво и надясно, разкърши се, събу си обувките с пета, погледна леко нагоре и както димеше от пот, както беше завряла от жега и мъка, влезе във водопада. Влезе във водопада с Лазар на гърба си. Той се смали в цедилото и водата ги обгърна. Беше като пелена, като копринена пелена, през която те преминаха. Стори ми се, че няколко секунди, преди да влязат, и двамата пиха вода от водопада. Стори ми се, че жената пие с разтворена нагоре уста, а Лазар – само като си мърда устните. Така ми се стори – че пият вода.
Стояха там не повече от минута-две и когато се показаха, тя сияеше от слънцето, а той, с отворени колкото е възможно очи, пръхтеше, сякаш е конче. И жената от водопада, и кончето вече бяха едно и също същество. Как ги беше поил и къпал водопадът, как ги беше превързвал и бинтовал, но те излязоха от водата сраснали и слепени.
После слязохме на шосето и все се надявахме по пътя за село някой да спре. Но шофьорите се плашеха от тази гледка на този невиждан и нечуван кентавър – жена с ранено конче на гърба и след тях куче. Кончето беше братовчедът. Кучето – аз. В селото едва ги разлепиха. Сладкарката и моят братовчед Лазар бяха станали неразделни. А аз не помнех нито името си, нито знаех къде ми е опашката.
Леля Веса лежа три дена, без да може да си помръдне даже пръстите. Смазана беше. Но в селото повече приказваха за счупения крак на Лазар, отколкото за това, че тя го беше донесла от планината и го беше спасила. Кракът на братовчеда зарасна, но остана два сантиметра по-къс и той едва забележимо накуцваше.
И когато след месеци с него най-после влязохме в сладкарницата и жената ни видя, че ядем реванета, пак попита:
– Я кажи, Лачко, ти защо скочи?
– Да видя какво им е на катериците, като скачат.
Сигурно ѝ се е искало на жената да му изтегли ухото до аленочервено, но тя само разбърка косата му.
Видях, че ръцете ѝ бяха станали с няколко сантиметра по-дълги. И не знам защо стъпваше по-тежко.

Share on FacebookTweet about this on TwitterEmail this to someone
Публикувано вПОЕЗИЯ

Коментирай първи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *