Skip to content

Месец: май 2017

СУША

След толкова протегнати и милосърдни
отражения на щъркели –
ливадата ще оздравее
и без дъжд.

СЛЕДСИНЬО

Точно така се чувствам – следсиньо.
От секунди, от месеци, от години…

Сякаш капка мастило на снега по ръкавите.
Сякаш стих, който има за какво да забравите.
Сякаш сянка на дума между две теменужки.
Сякаш нещо, което ще се случи наужким.
Сякаш детско герданче, разпиляно на пода.

Аз съм нещо следсиньо… Нищо друго не мога.

Затова избледнявам … И додето усетя,
пред очите ми трепва бледосиня завеса.
Но последната сричка си подава нослето
и по-синя от всичко, се опитва да свети.

1 ФЕВРУАРИ 1958

Когато съм се раждал,
майка ми е чела стиховете на Разцветников.
И от метафорите
акушерките са се превърнали в снежинки.
Най-странното е,
че си спомням как една от тях
изплака вместо мен
и стана цветна.

БЯЛО

Два лебеда –
две бучки захар,
надвесени над чашата на езерото.

А после – няколко перца…
Или кристалчета
по дъното.

ВЕЧЕРНА РАЗХОДКА

Патокът е бомбето на реката –
ми каза възрастният господин.
И се наведе,
взе си сянката
и тръгна по водата –
вечерен,
прелетен,
кристалносин.

МЕТАФОРА ЗА ЛЮБОВ

Войната между нас е разпиляна
в толкова невероятности
и толкова отломъци,
че няма как да не е влюбена война.
И обаятелно себична.
На нея ѝ приличат дъждове,
пропадания
и отвесни спомени
и ми се иска този стих
със своите дълбоки облаци
да ѝ прилича.

Това, което бе любов,
сега е дъжд,
който вали болкоуспокоително.
Дърветата ни имат нужда от лечение със дъжд.
И свикват с него.
Благодаря ти, болчице,
че ме болиш
и че умееш да ме викаш
веднъж на няколко хилядолетия
между април и май
в зеленото безвремие.

Аз я познавам тази моя кипнала трева
зеленокоса.
Обичам тънката походка,
роклята
и пръстена метафоричен.
Обичам тези рухнали очи
и тази есен от въпроси.
И мисля си, че всичко е война,
ако не е обичане.

Тя ме познава
по-добре от всичките ми снимки
през годините.
Една от моите зелени снимки
е направо изумителна.

Какво да правя друго,
освен да премина
през гръмотевицата на глухарчетата
и да спра, когато стане тихо?

Единствената разлика между любов и смърт
сме аз и тя.
Това е толкова самонадеяно,
че ме е страх да мисля.
И все пак тръгвам със лице към нея –
на война.
И съм напълно убеден,
че ако оживея –
няма смисъл.

ДЪЖДОВНО

Валя гергьовски дъжд… Разсипа течно злато
в окото на жълтурчето, на църквата върху главата.

Кубетата излъска и в капещия залез
те светят като обли, високи портокали.

Подскочи над реката и с риза на пъстърва
ранената си сянка целуна и превърза.

Дъждът направи всичко, та Свети Георги с коня
да може две-три мълнии след него да отрони.

И да запали свещи, и да дочуе песен
за този дъжд гергьовски – неуловим и пресен.

 

ЛЮБОВНА ВЕЧЕРЯ

Преди да стане дума за храна,
ти слагаш малко столче пред библиотеката.
И пипаш томовете на класиците – като жена,
която си избира дрехи.

И ми говориш с глас, подвързан с кадифе.
И драскаш с нокът листите, и сякаш подчертаваш –
изгубен стих, пропаднало небе…
И светиш цялата. И столът ти се олюлява.

Ти пазиш равновесие с единствен гласен звук
и ми приличаш на изящна христоматия.
И може би защото моя книга няма тук,
ти ми постилаш цялата поанта на косата си.

И рециталът продължава с часове.
Аз вече помня наизуст ръцете ти с изчезналия пръстен.
И вниквам в смисъла на най-прозрачното перде
и в буквите къпинови, които Бог по кожата ти пръска.

Тогава може би аз – страшно прегладнял,
долавям римите на първата препечена филия.
И нелогично свързвам хляб с кристал.
Кристалът – с вечерта, която трябва да изпия.

Докато продължава тази книжна светлина,
аз се надявам лампата да не живее вечно.
Да спре сърцето ѝ. И бавната жена
да се стопи – като кристалче захар в капка млечна.

Но гледам как библиотеката върви към мен
и как от книгите ѝ падат междуметия.
И как една метафора – с поглед замъглен –
ми сваля дрехите, за да ми прочете небето.

И повече не мога да вечерям този глад.
Сервизите и приборите са отчаяни, но знаят –
класиците са писали за всичко в този свят.
Но в другия си ти. И тази стая.

 

ТРАПЕЗА

Под манастир, под гъба и листо
религията търси свое име.
Монах и мравка от едно тесто
изпичат хляб в небесната родина.

Върху земята – расо и копнеж,
мравуняци, камбани и икони.
Ако троха до устните допреш,
религията почва да се рони.

Изгрява дъжд или цъфти оцет,
пръстта е жадна и разколебана.
Навярно Господ е голям поет,
щом се наема с думи да ни храни.

И само Той – невинен и сломен
от гъба, от листо или от черква,
ни казва да измием този ден
и с Него да приседнем на вечеря.

След като вкусим сянка на храна,
Той ще си тръгне бавно към гората.
След Него ще върви една сърна –
да Го целуне и да Го изпрати.