Skip to content

Месец: юли 2017

ЕСЕННО ВРЕМЕ

Гледам първите есенни листа по тротоара –
сякаш баба ми на небето е белила лук.

Моята баба цял живот е била стара.
И се питам – кое точно от листата
е нейният внук.

ПОВЕЧЕ

Има нещо повече от това
ръкописно усилие на ръката –
едно бръмбарче с гланца си от синева
скочи като точка в реката.

И на мястото, където изчезна то,
една риба се метна нагоре.
Неръкописна риба. Синева и сребро.
И няколко капки повече.

ВЕЧЕРНИ РАБОТИ

Не пуша вече.
Но използвам тишината
за пепелник на сенки и отсъствия.

Не пуша…
Само се самоубивам,
като разказвам образи и дим.

ЛЯТО

Когато теб те няма в София,
аз ходя до метрото – да посрещам кораби.
И този хоризонт от вятър и тунели
мирише на далечина
без теб.

Мирише ми на гара цяла София…
Дори възглавницата си събира куфара
и тръгва – пухена, разчорлена и яростна,
за да ти търси капчиците пот
по гушата.

Когато теб те няма в София,
аз съм щастлив от мисълта, че страдам.
И урочасвам всички разписания,
за да се връщаш бавно,
много бавно.

Сега направо ми е черно, знаеш ли?
Дърветата си спускат знамената
и оскърбени, че ти липсваш в лятото,
изглеждат ми
наполовина есенни.

Какво да правя с тази болест – времето?
Да го изпия в няколко следобеда?
Или с рецептата за невъзможни стихове
да си изпиша
друга София?

Ще ти призная нещо изключително –
на тази столица ѝ липсва пейка,
не по-дълбока от две главни букви
и дълга, дълга –
като гравитация.

Когато теб те няма в София,
мирише на далечина без теб.
И аз, както е ясно, ходя до метрото
и си купувам хоризонт
и кораби.

ЕДНО ИЗРЕЧЕНИЕ

Да имах ножица – да си отрежа
парченце плат от роклята на парка,
аз щях да си избърша очилата
и да те видя гола като есен.

ГЪЛЪБИ

И гледам гълъбите как бълбукат езерно.
Как се въртят, подобно на дервиши.
И как крилата им със смайваща пареза
рисуват по прахта очарования.

Понякога те правят акробатика
и влюбени от толкова високо,
оставят алени петна по покрива.

Понякога те спират да са гълъби
и имат имена и окончания.
Но вече са на следващата страница,
която е перо и огледало.

И се въртят – подобно на дервиши.

ВЕЧЕРЯ

Когато готвиш – а това ти правиш рядко и красиво,
аз слушам звуковете,
след които идва вечер.
Такава маса има само в стихосбирка,
писана с години.
И става ясно,
че вечерята е дълга и отнесена.

Когато готвиш, а това ти правиш рядко и разсеяно,
аз наблюдавам
цялата ти вкусна асиметрия.
И виждам как ръката ти –
с прозрачни венички –
подрежда прибори
и метафизика,
и глад.
И после ги размества.

И затова недей да се надяваш,
че лиричната чиния
ще издържи да я разлиствам философски.
Обичам на вечеря да сме ние – точно ние.
И може би една коричка стихове –
за да опитам соса.

ОБЕДНИ ТЕОРИИ

Ако изобщо ходя някъде, аз гледам през прозореца.
И си представям тънките зелени облаци,
нарязани на кубчета.
И си представям как на обед в маранята тараторена
ядем с една лъжица и блуждаем с устни.

Аз ти разказвам,
че ако е юли – времето ще спре.
Според една теория накрая времето
изчезва и замръзва.
Ти спираш да живееш…
Но донасяш много лед
и тараторът ни,
направен с облаци и изнемога,
оживява.

Според една теория не съществуват край и хоризонт.
Представяш ли си –
там, на края, хоризонтът ставал огледален.
Аз спирам да живея…
Кубчетата лед излъчват полутон,
след който всичко е обърнато обратно в тази стая.

Обърнат ни е обедът… И облаците със зелена кръв
са станали градина
с удължени и разтеглени понятия.
Обичам да обядваме така – високо повече от дъжд
и абсолютно сигурни,
че няма да се върнем на земята.

Обичам да те лъжа,
че разбирам нещо от това,
което чух за времето,
за хоризонта и обърнатия смисъл.
Ако сега е обед, ми подай солта
и гледай как кристалчетата ѝ изчезват тихо.