За мен есента са две стари жени.
Баба ми Събка беше есен, баба ми Дона беше есен.
И затова не е чудно, че двете листа, които си седят на пейката, пляскат с ръце от радост, като ме видят.
Писател
Писател
За мен есента са две стари жени.
Баба ми Събка беше есен, баба ми Дона беше есен.
И затова не е чудно, че двете листа, които си седят на пейката, пляскат с ръце от радост, като ме видят.
Защото не умея да рисувам,
аз правя върху листите скални рисунки
с думи.
И колкото изящно да звучат,
не ме напуска мисълта
за изтощителна първичност
и безпомощност.
Ето например думата коза –
как е възможно тези кратки букви
да бъдат едновременно
и мляко,
и небе,
и синева,
и дъжд,
и тази съкрушителна естетика
на хиляди движения?
И тази удивителна брада на гръцки философ,
дошъл да се разходи край реката?
Или пък думата козарче.
Колко е просто да си мисля,
че това съм аз,
и да напиша,
че съм слънце с устни,
които си бърборят със козата.
И да напиша,
че съм шипка
с блузата на залез,
и да напиша,
че мириша
на далечина и шума,
на мъх и на момчешко премаляване
от моите петнадесет години.
Колко е просто
да си мисля,
че умея нещо,
и колко е разтапящо
това велико заблуждение.
Та аз не мога да опиша себе си и нашата коза.
Представяте ли си –
дори това не мога.
Но вие ми кажете,
че греша,
и аз ще съм щастлив,
че скалните рисунки
могат и да проговорят
някога.
Когато ти разказвам за смъртта,
аз никога не ти разказвам
селското ни гробище –
с картофите,
чиито черепи
проблясват във пръстта,
и с белоцветните
и вишневите
облаци
отгоре.
Когато ти разказвам за смъртта,
аз ходя до небето
и садя картофи.
И без да виждаш,
цял живот
ти махам със ръка –
от белоцветните
и вишневите
облаци
наоколо.
Вятърът в парка е по-силен от шапката ми. Сваля я и тя се търкаля.
Това не пречи на трима работници да издухват листата от алеите с големи тръби с вентилатори.
Приличат на ловци на вятър.
Красиво, безсмислено и безпомощно.
Ръкопляскам на дивите ягоди… Пея им…
После с тях ти рисувам едно колие.
Ако бях бижутер в магазин за мистерии,
щях да викна сърна да продава небе.
Ако бях бижутер, щях да имам поклонници –
много шипки и праскови, и светлина…
Две изящни врабчета – диаманти сред клоните,
и велико отсъствие на жена.
Ако бях бижутер, щях да кажа на думите
да отидат при друг бижутер.
И да гледам реката – тази църква на рибите,
пълна с блясък и сватбен хайвер.
Рано сутрин и малко преди здрач покрай прозореца ми прелитат врани. Сиво-черни и лъскавочерни, високи – те приличат на откъснати парчета тъмни облаци. Скупчват се, разпръскват се, реят се и не спират да говорят. И говорът им прилича на ножица, която реже плат, или на далечно хъркане.
Сутрин и вечер прелитат врани.
Сутрин идват от Витоша, за да се хранят в София, а вечер се връщат да спят в Драгалевци и Бояна.
Уши, по-големи от ушите на Буда.
На гърба му – Исус и Аллах.
И пътека с бодили…
И една пеперуда,
позлатена
от слънце
и прах.
Патица и катеричка, зелка и смокиня
и река, с мъгла повита,
за да не настине.
Стара къща със жилетка и петел с ушанка.
И една снежинка малка
като бяла мрянка.
Есента на магаричка тръгва си и шушне,
че нощес ще дойде тайно
да открадне мушмули.
Той знаеше от какво ще умре – от щастие. Знаеше и кога – когато някой най-после му се обади по телефона.
И си помисли – колко хубаво е това за начало на стихотворение.
Есента ме здрависа. Боядиса ме в цветно
и листо от кайсия вместо устни ми лепна.
Татуира ми заек, който драска в ръцете,
и прошепна, че дюлите са заспали комети.
Есента си играе с цената на златото.
Подарява ни облаци с дъждовни карати
и ни прави по-плавни и по-дълго облечени.
Есента е дълбока и на пряспа обречена.
Есента е нехайна – има счупена кошница
и облича не рокля, а една денонощница.
И се шляе с нея, и прегазва боазите,
и очаква за всичко след това да разкажете.
Есента е изгубена, затова я събирайте
и високите ябълки цяла нощ рецитирайте.
Не забравяйте нищо – ни къпина, ни буква.
Есента се прегърбва. И с тояжка почуква.
Може би ще изчезне, може би ще остане…
Но снежинката вече две петлета нахрани.
И листото кайсиево ми напусна устата…
Есента е пораснала. И е много оттатък.