Skip to content

Месец: септември 2017

ПОДЛЕЗЪТ НА ПЛИСКА В СОФИЯ

От едната му страна продават хляб. От другата – цветя.
Толкова е просто. Първо – житото, после – земята, после – цветовете.
А отгоре – път.
Забравих за един просяк, чието лице сутрин е брашняно, а следобед – цикламено..

ИЗМИВАМ СЕ ОТ СЕБЕ СИ ДОРИ…

Било е някъде 1984-85 година и аз още живеех и работех в Ловеч. В един наистина занесен и неслучаен ден при мен влезе момиче. Каза ми, че е в шести клас. Лицето на момичето беше матово, усмивката – по-голяма от лицето, а косата – на черни копчета, къдрава, разплетена дамаджана. Единайсетгодишно момиче като топка каучук.
Изпращали я родителите ѝ да ми остави двайсетина стихотворения. Знаели вкъщи, че пиша и искали да ги видя. Много, ама много рядко ми се е случвало да ахна, когато чета стихове. Тогава ми се случи. Завъртя ми се главата…
После представихме Искра Кунчева в Националната телевизия, пуснахме нейни стихове във вестници и списания. Вестник „Знаме на мира“ ѝ отдели цяла страница, спечели конкурса „Петя Дубарова“. Дори в някои учебници по български език бяха отпечатани нейни стихотворения. Работата отиваше към издаване на първа стихосбирка. Много помогнаха за това проф. Митко Иванов, Валя Иванова, Паулина Станчева, Стефан Станчев, Георги Тулийски. Нарекоха я „втората Петя Дубарова“.
Най-смайващото от всичко беше, че единайсетгодишната Искра Кунчева тогава почти не беше чувала за поезия, не беше чела нищо от българската класика и когато говореше, обикновено го правеше едносрично и с усмивки. Голяма мъка бяха интервютата. Ще го кажа направо – Господ беше изсипал в главата ѝ прекрасна поезия и сякаш не ѝ разрешаваше да осмисли и осъзнае това.
После… Ами после тя престана да се интересува от поезия. Каза ми, че моторите са нейната страст, че иска да пътува. Разбрах по-късно, че имала особени интереси към философията и религията, казаха ми, че от 2004 година живее в САЩ.
Искра Кунчева е изключителен талант, пет водопада едновременно с поезия, с цветове, с багри, с вихрушки и с каквото щете. И си остава тайна.
Вижте как пишеше единайсетгодишната Искра Кунчева:

ДА БЪДА ЧИСТА

Дъждът танцува брейк по тротоара
тъй бос и тъй невинен, но нали
потръпва болна улицата стара –
той спира мълчаливо да вали.

А после нежно слага хладни длани
на нейните притворени очи.
С завивки, от мъглата изтъкани,
покрива я, а после пак мълчи.

А капчица в очите ми се слива,
започва в син отблясък да гори,
с прозрачната ѝ нежност се измивам,
измивам се от себе си дори.

Превръщам се за миг в прозрачна капка
и гмурвам се в очите на града.
Ний двамата със него сме загадка,
загадката – това пък е дъжда.

Искра Кунчева

ПО ПЪТЯ

Тролейбусът по Цариградско шосе върви успоредно с локалното платно. Гледам през прозореца.
В локалното съвсем бавно, като приклекнал крилат черен кон, набира сили мотор – от тези, които не си знаят силата. Върху него с черен гащиризон и лъскава тъмна каска, слепено с мотора, е ефирното очертание на тяло.
А под каската, тежка и красиво сплетена, с цвят на есенни кестени – се е проточила плитка на момиче. Такава плитка може да има само непременно красиво момиче, неизбежно красиво момиче.
Господи, като ми показваш Пътя, защо не ми показваш и лицето?

ТОЗ, КОЙТО ПАДНЕ В БОЙ ЗА СВОБОДА…

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят…

Няма четиристишие в българската поезия, което така да е пронизало съзнанието ни, така да ни е обсебило и да го носим като нещо, което ни възвисява и ни смазва.
То е част от баладата „Хаджи Димитър“ и също като
„настане вечер, месец изгрее…“ няма нищо общо с нея.
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“ не е написано с думи, нито даже с кръв. Издълбано е с длето върху черепа на България. И кое е удивителното – това е гениален стих, в който няма грам поезия – такава, каквато я познаваме и мислим. Заклинание, наричане, вик, предчувствие, пророчество, но не и поезия. А как го повтаряме само!
Смайващото е, че вероятно геният на Ботев се е домогнал до „друг тип“ поезия – надчовешка и надземна. Убийственото е, че сякаш не се отнася за света, а още по-малко – за България.
В България падналият за свободата има паметник и венци, има заря, но дали го жалеят „земя и небо, звяр и природа“? Споменават го, да, но дали го жалеят? А че певците не пеят песни за него, е ясно. Не пеят, защото не могат.
Падналият „в бой за свобода“ „не умира“ само в един-единствен случай – когато го вдигнем и го носим не като знаме, а като сърце.
Най-великият ни стих е без поезия и се страхувам, че е илюзия и мираж.
А може би Ботев е написал това, за да има какво да изпишем ние на гроба му – като го намерим… Ако го намерим.

ЗА ЗАГЛАВИЕТО НА ЕДНА СТИХОСБИРКА

Едно от големите унижения за голямата българска поезия е заглавието на тази стихосбирка: „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“.
Какво ли е да си такава книга? Наполовина – велика, наполовина – никаква…

НЕВИДИМО СТИХОТВОРЕНИЕ

Пиша ти невидимо стихотворение.
Пиша го просто така…
И ми е хубаво, че ти си наблизо
и че си малка като детска ръка.

И защото стихотворението е от осем стиха
и ще изчезне след още два,
буквите му една по една се изтриха,
но ти си малка и не знаеш това.

ПОТОП

Когато майка ми престана вече да си спомня дали е поливала градината, едно от цветята се самоуби с дъжд.

БАЛКАНЪТ ПЕЕ ХАЙДУШКА ПЕСЕН

Казват, че е най-хубавото четиристишие в нашата поезия. Цитират го непрекъснато. Мълви се, че било изписано в Сорбоната. Знаем го:

Настане вечер- месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

Само че когато се чете Ботевата балада „Хаджи Димитър“, точно тези стихове са като дошли от друго време и от друга песен. Вижда се, че това е нещо различно. Много различно – тихо и унасящо, сякаш пее не Балканът, а майката.
Сигурно Ботев се е уморил от „дълбоката“ рана, от очи, които „тъмнеят“, от песните на робините, от слънцето, което „пече“ в „таз робска земя“, и не е издържал. Личи си, че не е издържал. Искал е да спре, да си отмори душата, да забрави. И е написал:

гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен.

И точно тук, съвсем накрая, сякаш е трепнал, освестил се е. Спомнил си е какво пише, изтръпнал е… И вместо да каже „Балканът пее“ майчина, приспивна, тъжна или далечна песен, е промълвил: „хайдушка песен“. След цялата тази омайваща, вселенска картина – извън светове и пространства и толкова вътре в човека, той е написал „хайдушка песен.“
Геният е прав, разбира се. В „Хаджи Димитър“ Балканът няма как да не пее „хайдушка песен“.
Но все пак…

СКАКАЛЕЦ НА КРЪСТОВДЕН

Върху две преплетени на кръст треви дълго-дълго виси скакалец. Изглежда ми пребледнял и прозрачен в светлината на слънцето.
Сигурно е раждан в Назарет, си мисля.
Точно тогава скакалецът скача и изчезва нагоре.