Skip to content

Месец: октомври 2017

БИОГРАФИЯ НА СНЕЖЕН ЧОВЕК

Роден съм
хиляда деветстотин петдесет и осма година.
За първи февруари
това е бил един незначителен факт.
Имал съм голяма глава,
безсънни ръце
и перушина.
И майка, по-мека от сняг.

Имал съм майка,
която натрупваше край мене
пелени и снежинки.
И ме научи да ходя
по въздуха още от първия ден.
И аз ходех до гърдите ѝ
и се връщах,
и пилеех снежинки.
Е, това е измислица,
но аз си измислям
още от първия ден.

И защото веднага личи,
че нещо не е съвсем точно,
аз си спомням
как баща ми пристигна с огромен букет.
И доведе със себе си
едно премръзнало многоточие
и един стих,
на края на който стоеше думата лед.

Баща ми не разбираше нищо от поезия,
но като баща на пряспа
се радваше на снега
и на малкия снежен човек.
Този облак с очи съм бил аз.
И когато пораснах,
си помислих,
че това е метафора за снежен човек.

И когато пораснах,
си помислих,
че майка ми спря да ме кърми
чак когато снегът си отиде.
И когато векът си отиде след много лета.
Боже Господи, колко стопени стихотворения
и колко видения зад хълма.
А на хълма
са шапката и обувките на моя баща.

И сега си признавам,
че от двайсет и първия век
искам една високосна виелица.
И една стихосбирка
с красиви и далечни коси.
Роден съм с голяма глава,
с перушина
и с такава безсъница,
че откакто се помня,
снегът не заспива
и над мене вали.

Николай Милчев

ПРИУМИЦИ

Толкова малко неща искам.
За една река с отблясъци съм на всичко готов.
Искам в реката една риба пианистка
и една несъвместима рима любов.

Искам концертът на рибата да бъде дълбоко.
И преди да изплува този концерт,
бреговете да слушат във всички посоки,
искам звездите в реката да бъдат хайвер.

Искам косите на върбата да светят зелено.
И като разцъфнали ноти от резеда
да разкажат на жабите, че е зелено време.
После искам жабите да изпеят нощта.

А нощта се изпява със събудени устни.
И тогава невъзможната рима любов
тръгва по брега и реката предчувства,
че аз нищо не искам. Освен капка любов.

И защото картината стана съвсем алогична,
разпиляна и бляскава, и смутена съвсем,
аз изчезвам в реката, за да чуя как лично
една риба на дъното свири само за мен.

БОЛНИЦА

Живея в столицата си
и точно срещу психиатрията на четвърти километър.
И гледам как дърветата
събличат своите халати
и литват към небето.
И гледам как в градината
на тази задушевна клиника
от есента остават няколко рецепти
и листа изстинали.

Аз имам много време,
прозорец и сезони,
снежинки,
цветове
и дъждове отронени.
Аз имам дълги пръсти, с които най-красиво
рисувам тази болница – изящно и наживо.

И съм щастлив, че мога
да си играя с формите,
да влизам през надеждите,
да скитам в коридорите,
да съкруша решетките и сенките да пазя…
Живея срещу болница, в която липсват залези…

И изведнъж се сетих
как преди три години
един говорещ облак
седеше на комина
и болницата викаше, и молеше да слезе,
а той валя три мига и после се изплези.

И изведнъж си спомних
как преди три живота
съм скитал като облак в изгубена посока
и тъкмо затова сега живея точно
където има болница.
И дълго многоточие.

Но аз се изкушавам,
защото съм наивен,
и влизам през портала, и хвърлям свойто име,
и като в психиатрия потъвам, без да мисля.

Каква красива есен –
с рецепти като листи.

БРАЗИЛИЯ

Очите ти са с цвят на кафеени зърна
чак от Бразилия.
Очите ти са с цвят на кафеени зърна,
които съм държал върху езика си.

И затова сега нюансите на погледа ти
излъчват влага,
кофеин
и отражения.

И затова чак от Бразилия
са тези меки ритми на клепачите,
и затова чак от Бразилия
са тези жълти листопади
насред София.

А иначе очите ти са
вечери,
в които ходим
да разглеждаме градината.
А тя през есента е пълна с отражения
на стихнали бразилски фестивали.

РЕКА ВИТ ПРЕЗ АВГУСТ

Колко мокра и пареща е реката ми Вит –
една дива, проблясваща, тънка клечка кибрит.

А накрая на клечката като фосфор дими
долината ми с бръчки и пламтящи треви.

Аз не смея да дишам… Август пада пиян
и си къпе косите, и е много голям.

И тогава от джоба му скача клечка кибрит –
една мрянка изгряла над реката ми Вит.

ПРИТЧА

И ви моля – не ми споменавайте,
че живея нататък.
Измислете за такава илюзия 
друг полутон.
И ви казвам, че лисиците вече бродят в лозята,
а в средата на лозето има стръмен –
по-стръмен от прегръдка наклон.

И ви моля – не въздишайте върху листите
като винени дрожди.
И не бъркайте чашите с театралния жест.
И ви казвам, че лисиците стават
по-дълги и сложни
и с опашка отдават на слънцето чест.

И ви казвам, че лисиците имат
всички необятни таланти.
Но когато си мислят за космоса,
стават тъмни на цвят.
И тогава виждаш колко много
небето е паднало
и как само един кос на крилата си
пази целия свят.

Този кос може всичко…
Боже, хладни са дните.
Това лозе размесва тишина и зърна.
И ви казвам – оставете птицата
да ви кацне в косите.
По-нататък е залезът – с опашка,
а на нея – слана.

ДЕТСКО ЕСЕННО СТИХОТВОРЕНИЕ

Кой подреди така листата,
че ми приличат на зелени таралежи?
А и на вишневи бодливковци
листата ми приличат.

Сега е есен. И дървото
предчувства белия пуловер –
изплетен от бодли на таралежи
или пък от иглите на снежинки.

ГЕОГРАФИЯ НА ЕДНА РАЗХОДКА

Когато аз и ти вървим,
аз винаги съм някъде до лявото ти рамо.
До лявата ти ключица по-точно.
И до онази бенка, дето наблюдава
дали вървя отляво
на живота ти.

На педя по-надолу
кожата ти е прохлада
и притежава свойствата
на някакви изчезващи частици електричество.
Такава кожа имат само малките деца,
когато са пораснали големи.
И аз си казвам,
че това е моят климат.

И в този климат има много география –
с красиви възвишения и сенки,
с разколебани рокли и реки
и с гладкото площадче на корема ти,
което дълго обикалях с пръсти.

Наоколо е пълно със значения –
например като ключицата ти, която
отключва моя страх,
че от сезоните
съм ти оставил есен.
Само толкова.

Благодаря на Бога,
че ръцете ти излъчват вятър
и че е толкова прохладно,
докато вървим.
Аз – по-далече от сезоните,
ти – с мен, разбира се,
но в друга есен.

ПОСЛЕДНОТО ТОПЛОТО МЯСТО

Обичам да живея над пекарна –
да гледам парата, която се възнася,
и да се радвам, че така отдавна
не си задавам никакви въпроси.

Освен един – защо ухае хлябът
на сянката от пръстите на мама?