Skip to content

Месец: февруари 2018

ГРАНИЦА

Не може да е нищо повече от гравитация на думи –
си мисля,
докато умирам толкова изящно.
Нехайното спокойствие на светлината
и тишината в тялото,
и блясъкът на кръгове в пространството
са само гравитация.
Не може да е нищо друго.

Това си мисля,
докато пътувам някъде,
където ягодите и невените
са моето съзнание,
където хоризонтът е в зениците.
Където има всичко,
всичко,
всичко
и продължително отсъствие
на форми.

Конкретиката е отсъствие на форми –
си мисля,
докато умирам обаятелно.
И хей така – за да повярвам,
че в безсмъртието липсва логика,
отивам да погледам
как от думите валят снежинки
и как затрупват моето съзнание –
като дете на пейка.

Николай Милчев

МОМИЧЕ

Защо, Господи, точно тези моменти са сини –
осмукани,
кръгли 
и залезни?
И защо, Господи,
спусна по кожата ѝ къпини,
и защо я обу с теменужени сандали?

Защо, Господи, роклята ѝ е лавандулова
и защо има толкова облаци
по презрамките?
Тебе питам, Господи,
а тя ме е чула
и се прави на синьо камъче,
край пътеката паднало.

Това камъче, Господи, ми боде по ходилото
и аз спирам
и говоря
на това камъче остро.
По небето синилките са се изтрили,
но по кожата ѝ е пълно
с изумителни острови.

И по кожата ѝ е пълно с есенни гроздобери,
с есенни минзухари
и аквамарини.
Защо, Господи,
това изумление не го намерих,
преди да се роди,
за да му дам име?

И да му нарисувам едно синьо мънисто –
като него търкалящо се
от небето
в реката.
Обичам я, Господи –
като вечер разлистена,
в която е ту дълбока,
ту моя
косата ѝ.

ЗИМА

Въпрос на темперамент е
или пък на конци –
си мисля, 
като гледам
как снегът закърпва
всички кръпки в долината.
Вали с изящна точност.
И блести.
И прави бял тегел
по бреговете на реката.

Снегът е като майка ми –
си мисля –
плах и мек.
И колкото да гледам,
няма никога да видя
как този сняг зашива
ръкавиците на снежния човек
и скача със снежинките в реката
като малка мида.

Въпрос на красота е
или може би на студ,
щом двете патици в реката
ми изглеждат сребърни
и щом по-синята от тях остава тук,
а по-далечната изчезва
в други измерения.

Или пък е въпрос
на сетива и на талант
с едно перце да нарисуваш
цялата картина.
Снегът е повече от всичко
и е разпилян,
и е кристално същество
от хиляди години.

И ако там в началото бе сняг
и долина
и кръпките изчезнаха,
и всичко беше тихо,
сега си мисля –
трябва ми река,
за да запиша по леда ѝ
тези стихове.

ОБЯСНЕНИЕ В СНЯГ

Свиквам, а това се превежда с едно дълго не съм.
И не съм обещавал да мисля, че мога.
Вчера бях молекула – от снежинка, която с гръм
се лепи на носа и блести на снежинките с Бога.

Беше време за сняг… Но да свиквам с киша не съм обещал.
Аз съм зимна пчела и за мене снегът е ванилия.
Затова паля печката и жужа край червения чай,
и си мисля за шала с издължена от усилие линия.

Само зимата има този навик – да се връща назад.
Затова като раци всички преспи ми идват на гости.
И леглото е зима… И е ничий кристалният плат,
и е само далечно… А пък бях обещал да е просто.

Боже мой, ще затъна в заснежени слова.
И съвсем ще забравя да ти кажа – не искам.
Искам всичко… Даже вятъра в твойта глава,
даже млечния зъб под език на лисичка.

Искам толкова много, но не съм обещавал съвсем.
И съвсем ненадейно няма как да пропусна,
че снегът си дойде… И сега си говори с мен.
И нали си го знаеш – мисли с твоите устни.

TENGO MIEDO

Tengo miedo, tengo tanto miedo,
a morir… Porque no sé
qué haré allí sin ti.
Dicen que al principio de la muerte
hay un bosque,
y yo pienso
que en el bosque
hay dos fresas
y una de ellas
te daré.

Dicen
que al principio de la muerte
hay un río.
Y un barquero,
que lleva las almas allí.
Y yo pienso –
en la barca hay dos peces,
y uno de ellos
te daré.

Me da miedo morir,
cuando casualmente no estés en casa.
Y nuestra casa está en todas partes
donde tú estés.
Dicen,
que al principio de la muerte
hay silencio.
Y yo pienso
que el silencio es la ausencia
de tu nombre.

Dicen que cada amor
tiene su muerte.
Allí está, la mía viene y se parece
al silencio,
al pez
y al jardín de fresas.

Tengo miedo,
a seguir escribiendo,
porque esta vez
temo mucho más
el que
no estés.

Tengo miedo de cada palabra,
sobre todo de una
que solo tú puedes
decir con tus labios.
Y tengo miedo
que si la muerte la oye
comprenderá
lo que me quieres
y no te dejará
venir
conmigo.

Превод на испански: Мила Милчева

СТРАХОВЕ

Страх ме e, така ме е страх,
че ще умра…
Защото не зная 
какво ще правя без тебе там.
Казват,
че в началото на смъртта
е гора,
а аз си мисля,
че в гората има две ягоди
и едната
ще ти я дам.

Казват,
че в началото на смъртта
е река.
И лодкар,
който отнася душите там.
А аз си мисля –
в лодката има
две риби от тази река
и едната
ще ти я дам.

Страх ме е да умра,
когато случайно не си у дома.
А нашият дом е навсякъде,
където те има.
Казват,
че в началото на смъртта
е тишина.
А аз си мисля,
че тишината е отсъствие
на твоето име.

Казват,
че всяка любов
си има смърт.
Ето, моята идва и прилича
на тишина
и на риба,
и на ягодова поляна.

Страх ме е
да ти пиша повече,
защото този път
ме е страх много повече
от това,
че те няма.

Страхувам се от всяка дума,
особено от една,
която само ти можеш
да кажеш с твоите устни.
И се страхувам,
че ако я чуе смъртта,
ще разбере
колко ме обичаш
и няма
при мен
да те пусне.

Престанете да демонизирате българските учители!

НЕПОДРЕДЕНО, ЕМОЦИОНАЛНО И РАЗБЪРКАНО ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО И УЧИТЕЛИТЕ

Още в началото и не извън текста искам да кажа следното:
СЛУЧИЛОТО СЕ В НЯКОИ ДЕТСКИ ГРАДИНИ И УЧИЛИЩА Е НЕДОПУСТИМО, ПРЕМИНАТА Е ВАЖНА ГРАНИЦА, ТРЯБВА ДА СЕ ВЗЕМАТ АДЕКВАТНИ МЕРКИ, НО Е ПРЕКРАЧЕНА И ДРУГА ГРАНИЦА.
ЕТО ЗА КАКВО СТАВА ВЪПРОС:

От доста време стискам зъби в нехарактерно за мен мълчание , но ми прекипя и казвам следното:
– Престанете да демонизирате българските учители и да представяте учителките в детските градини като комплексарки, които нямат никаква друга работа, освен да тормозят децата.
– Понеже в българското общество няма никакво насилие никъде, понеже ние не заченахме нашата демокрация със силови структури и бухалки, понеже до ден днешен не се избиваме по улиците като кучета, понеже българският бизнес е чист като момина сълза, понеже кражбите и корупцията са само въпрос на „усещане“, медиите от сутрин до вечер се занимават с боя в детските градини.
– Понеже заплащането на българските учители е огромно и те са извор на непрекъсната корупция, трябва непрекъснато да бъдат мачкани и унижавани. То не бяха обществени съвети, то не бяха нови закони за образование, не бяха надзори, проверки, та сега и съд за учителката, която наистина прекрачи граници. Ами разбира се, дами и господа, крайно време е да осъдим учителките, да ги хвърлим в затвора, за да настане по цялата ни земя справедливост и благоденствие. Дават ли си сметка авторите на този лов на вещици (да, аз наричам това лов на вещици), че учителите просто могат да напуснат – ей така, да си отидат, да не искат повече да са учители, да не искат денонощно да ги снимат с камери, да ги унижават и да ги тормозят. Какво ще стане тогава – ще внесем учители от Индия и Пакистан, или ще останат само частни детски градини с месечни такси от 800 лева за дете?
– Помислете си, дами и господа, кой отглежда българските деца сега – в немалка степен това са баби и дядовци, които са останали тук, след като родителите са заминали на гурбет по света. Какво могат да правят бабите и дядовците? Да угаждат на децата и да гледат да не се случи нещо лошо. Помислете какво става с българското семейство – то само благоденства и е от щастливо по-щастливо. В него няма безработица, няма недоимък, няма скандали – всичко е цветя и рози. Но виж – детските градини – там е ужасно. В училището е още по-ужасно. Там не смееш да пишеш двойка на ученик, да му направиш забележка, да го изгониш за неизвинени отсъствия, не можеш копче да му кажеш, а дори наскоро един юнак директор съобщи по телевизията, че иска да въведе такова правило: Ако ученик се оплаче от учител, учителят трябва да му се извини публично пред класа и да изтъкне три положителни качества на ученика. Аз лично изтръпнах от това. Бива, бива подмазвачество и демагогия, ама това е прекалено.
Давам си сметка, че пиша неподредено, емоционално и разбъркано, но следвам ритъма на съвестта си, на грижата си и на гнева си.
Накрая искам да кажа следното – като не вярвате на учителите, в известен смисъл не вярвате на това, което ще се случи утре. Като безкрайно вярвате на децата (за това, което им се случва), вие много често успокоявате съвестта си и прехвърляте вината на друго място. Като си играете с кибрит в училище, ще запалите библиотеките. Кой е казал, че детето е най-важното нещо в училище? Най-важното нещо е възможността ДЕТЕТО да получи знание. Най-важно е в училище то да доизгради характера си и да преодолява трудности. Който казва, че ученето е само забавление и игра, лъже. Ученето е труд, усилие, преодоляване. Включително на самия себе си.
Докато съм учител, лично аз няма да разреша следното: Да ми се качат учениците на главата, да ме снимат камери денонощно в училище и в класната стая, да се самоцензурирам, за да угодя на някого, да им говоря, че сме цъфнали и вързали, да ги лъжа, че са най-добрите ученици на света и да спра да им говоря за литература.
Докато издържа, разбира се. Ако изобщо може повече да се издържа.

ПРЕРАЗКАЗ

Напиши ми преразказ по действително лято –
с безглаголни следобеди, потопени в реката,

с прилагателни, дълги чак додето усетя,
че реката е тръгнала да изкъпе сърцето.

Напиши ми преразказ как обичаш да казвам,
че крилата на лятото пърхат в твоята пазва,

и как бавно и дълго аз по кожата слизам,
сякаш сини отблясъци по гърдите ти нижа.

Има толкова много неразказани рокли
и сапуни, и капки, и притихнали острови,

има толкова малки разстояния в космоса,
че за тях се разказва наведнъж и на босо.

Има даже вселена, по-далечна от устни,
и едно бяло облаче, на ливадата спуснато.

Има всичко, което е преразказ на обич,
но къде е сърнето с млечни зъбки и скоби,

и къде е момичето с почерк мек и къпинен?
Напиши ми, че лятото е хиляда години.

ДРЕЗГАВИНА

Не съм обелил думичка. Нито една.
Ами ако обеля звуците
и ядката е куха?
Сега единствено си мисля,
че думата дрезгавина
е същина на въздуха
и стаята,
и на това, че аз съм тука.

През този въздух трепетът е път.
Понякога ми пали ноздрите,
понякога пръска магнезий.
О, колко много думи…
И защо кръжат
като отблясъци,
които ми се плезят?

За да не стане сложна тази семантична смес
на звукови трептения,
представи
и нюанси,
аз разкопчавам копчето на ябълката
с толкова финес,
че кожата ѝ свети в стаята
и въздухът е гланцов.

Обичам тази бърканица
от граматика и тишина.
Обичам крехката ти рокля
в тайната градина.
Обичам ябълката с име на жена,
обичам този сок
от двете наши половини.

Не съм обелил думичка – нито една.
Само заплитам плитките им
в сложен възел.
Сега единствено си мисля,
че думата дрезгавина
е целият ми въздух в стаята,
в която може би съм тъжен.

Какво да правя
с толкова фонетика
и толкова любов,
освен да ти напиша
два прекрасни стиха.
Не знам какъв е първият,
а вторият съвсем не е готов.
И затова в самия край е тихо,
много тихо.