Skip to content

Месец: март 2018

МОРЕ

Надвеси се над мен
и плисна своето лице
в очите ми.
И след това косите ѝ издърпаха
брега към хоризонта.
– Море е – казах си – море.
Море, което има вкус на вятър
и на изчезване
във всичките посоки.

Обичах я и с цялата си сухоземна мъка,
и с пешеходната любов на лунатик –
и я обичах чак до края на стиха си.
И я обгръщах с гравитация,
каквато съществува
между сродни думи и планети.

– Море е – мислех си – море…
И се видях как плувам
по ръба на планината
и как козите се белеят
като платноходки.
И си помислих,
че не мога да достигна еделвайсите
и че гърдите ѝ са миди върху скреж
и ме погубват.

Тогава вятърът ме грабна с мощен навик,
далечината се търкулна
и пристигнах
при тихата река с една пъстърва,
която си облече роклята на капнали цветя.

– Жена е – казах си – жена.
Не може да е нищо повече
от тишина
и рокля с малки залези.

Найден Вълчев на 90 години. Думи за него от Николай Милчев

Свалям Ви шапка, маестро Найден Вълчев. И поклон.

Уважаеми гости, приятели на поезията,

Всички ние, които сме тук тази вечер, имаме, нека я нарека, двойна среща. С човека Найден Вълчев и с поезията Найден Вълчев. Нека бъда още по-ясен – имаме среща с поезията, което е равнозначно на Найден Вълчев.

Винаги съм си мечтаел да видя как точно се е родила, отгледала и пораснала българската литература и поезия. Да видя с очите си как е прохождала, как е възмъжавала, как е ставала фина и красива, драматична и дълбока, как е пътувала и в чернозема, и в космоса, и в човешките сърца.
И я виждам, гледам я, радвам ѝ се, вкусвам я, опива ме с книгите и със стиха на Найден Вълчев.

Той не е само доайен на българската поезия – той е доайен на нейното съвършенство. И най-ценното е, че Найден Вълчев премина през годините на новаторства и експерименти, на бели и не съвсем бели стихове спокойно и мъдро, трезво и уравновесено, като спасяваше мерената реч с талант, музикалност и глъбина.

Поезията на Найден Вълчев е учебник по поезия. И ако искате да си отговорите на въпроса какво представлява голямата метафора, наречена Изкуство на словото, то четете Найден Вълчев. Четете го и го слушайте едновременно, защото дори когато не е облечено с ноти, неговото слово звучи и омайва. Найден Вълчев е вълшебен песенник не само защото песните му се пеят и са любими на българите, а защото са родени и от музикалността на българското слово. Той е такъв – конкретен и витален, лаконичен и разточителен, но винаги дълбок и отвеждащ отвъд границите на видимото.

Найден Вълчев е и школа – училище и университет за поезия. И щастливците, преминали през неговата редакторска работа, знаят за какво говоря.

Найден Вълчев успя да стори няколко неща, за които трябва да му свалим шапка и да му подарим перо:
– Доказа, че метафора, музика и внушение са синоними на красота и благозвучие

– Направи българското слово едновременно меко, ковко и запомнящо се, остави стиховете да се реят из въздуха и да се леят като поток, докосна сърцето на любимата, на майката, на българката, приближи и оцвети пейзажите пред очите ни, показа ни и синьо-сини боази, и снеговете по Вежен, и топлината на равнината.

– И накрая най-важното: Един добър, талантлив, мъдър и честен човек създаде добра, мъдра и талантлива литература. Е, кажете ми как да не му свали шапка човек!

Свалям Ви шапка, маестро Найден Вълчев. И поклон.

28.03.2018г.
гр. София

ЗИМНА РИСУНКА

Снегът е издоен… Козите,
събудени от Марк Шагал,
изневиделица прелитат
и веят белия си шал.

А по брадите и по шала,
и по рогата от кристал
вселената е наваляла
сняг млечен и изящнобял.

Тогава сякаш от звездите
едно козле подава рог
и скача в преспите, в които
от млякото отпива Бог.

НЕПРЕСТАННО

Какво да правя – непрестанен съм…
И непрестанно те обичам много повече.
И се разхождам с изречения по тялото ти,
и правописът ми е многоточие от бенки.

Какво да правя с толкова подножия?
И слизам от часовника до пулса,
измервам глъбината и вкуса му
и го опитвам,
за да бъда сигурен,
че е солен,
дълбок
и непрестанен.

Какво да правя с толкова окръжности?
И обикалям около планетите,
и искам да докажа,
че животът
е взрив
от мляко,
устни
и изчезване.

Какво да правя, като съм изчезнал,
а не преставам да си мисля винаги
как ти събличаш своето изящество
оттатък звуковата бариера
на стиха ми.

Как да те стигна с неподвижни думи?
Пространството люлее словореда си
и аз се хващам за едно перце отнякъде
и го разресвам,
за да бъде хубаво.

Какво да правя, като непрестанно
си мисля да напиша нещо хубаво
като това,
че трябва да отидем
и да се запознаем с хоризонта?

И може би това,
че трябва копчето
на роклята ти
да е само алено…

СЛЕД МАЛКО

След няколко дена ще започне гората.
Но сега е мъгла… И животът не стига оттатък.

Само малко търпение. Само мъничко още
и бълхите на слънцето ще започнеш да пощиш.

Ще си пълен с измислици, по които се стичат,
отразени от локви, гласовете на птици.

Ще опишеш растение, без да казваш и дума
и ще милваш очите с разцъфтели сапуни.

Само малко търпение – един мъничък резен,
и небето при тебе като коте ще слезе.

Но сега е мъглата, а пък тя е ревнива
и не сваля пуловера от наситеносиво,

и не иска да сдава на властта си писмата…
И тогава внезапно ще пристигне гората.

И тогава внезапно, ако искаш, повярвай,
тя ще почне на друг в цветове да приказва.

Николай Милчев: Изобщо не е важно да се празнува Световен ден на поезията

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ: ИЗОБЩО НЕ Е ВАЖНО ДА СЕ ПРАЗНУВА СВЕТОВЕН ДЕН НА ПОЕЗИЯТА

21 март е определен като ден на поезията преди 19 години. На 30-тата сесия на Генералната конференция на ООН по въпросите за образванието, науката и културата. Датата на приемането е 3 ноември 1999 година. Целта на този ден е да популялизира поетичната дейност, поетите, четенето на такъв тип литература.

Защо не днес?

Защо не опитате да напишете нещо точно днес. Може би този ден ще ви покаже вашият път в живота и ще преоткриете себе си. Поезията има способността да изцелява. Седнете пред белия лист (или пред клавиатурата на вашия компютър) и започнете да творите. Защо не днес? Когато четем или творим поезия, ние се пренасяме в един много различен свят от нашия (поне на мен ми действа така). Тя ни отпуска, кара ни да се чувстваме спокойни и по-усмихнати. Чувала съм, че поезията била само за богоизбраните. Не сме ли всички избрани от Бог? Всички имаме талант за нещо и може би точно днес – Световния ден на поезията е вашият ден за ново начало.

И тъй като няма поезия без поети, сега ще ви представя един от най-известните и успели български поети, а именно Николай Милчев. Интервюто ми с него протече доста интересно.

 – Защо според вас е важно да се празнува Световният ден на поезията.
Изобщо не е важно да се празнува Световен ден на поезията. Важно е да се осъзнае, че поезията е свят, който празнува своята безпомощност и своята надреалност. Световният ден е мероприятие и както казвахме някога – лист от календара. Но Световният календар на поезията е пълен дополовината с мъртви листове, със стихове на поети, които са си отишли, а другата половина – с неродени листове – на поети, които ще дойдат. Такъв календар на поезията не виси в стаята , а е невидимият дух на библиотеките. Най-важното е, че с такъв календар никога не знаеш нито кой ден, нито коя година, нито кое измерение е. Никакъв световен ден на поезията не ме интересува, ако не е денонощие и ако щете – ако не е нощ на поезията. Ето сега се сещам. Би трябвало да има полунощ на поезията. Това вече би трябвало да се чества.

– Празнува ли се подобаващо този ден у нас? Защо?
Слава Богу, че не се празнува подобаващо. Защото няма нищо по-тъжно от стихотворения, които празнуват. От стихотворения, които тържествуват. Стихотворенията трябва да не се запознават едно с друго. Поетите може и да не са исихасти, но стихотворенията са. А ако приемем фейсбук едновременно като прозорец и като пустиня за поезията, то в този ден във фейсбук могат да се видят и редки хоризонти, и много, много пясъци. Всеки сам трябва да чества този ден. Като преглътне точно като комка и глътка вино, и глътка любим стих. Макар че, честно казано, със стиховете за комка трябва много да се внимава. Често пъти те са убийствени за организма. Убийствени за организма не на човека изобщо, а на чувстващия човек.

 – Вие сте един от най-известните и успели български писатели, но вие самият определяте ли се като такъв?
Аз не съм нито измежду най-известните, нито измежду най-успелите български писатели. Аз съм любовникът на думите, който няма сили да си тръгне от тях. Нищо повече.
А ако започна да се определям, винаги ще стигна до ъгъла, от който се вижда най-красивата паяжина и най-сложната геометрия на думите.

 – Забелязах, че всеки ден публикувате стихотворение във Вашия сайт. Искам да Ви попитам дали се вдъхновявате от нещо определено, или нямате нужда от муза?
Аз не публикувам всеки ден стихотворения в сайта си, а само понякога светвам лампа. Или гася лампа. Надявам се стихотворенията ми да имат формата и свойствата на невидимо електричество, което ако няма силата да разтърси, поне да освети. Гледам на сайта си като на тетрадка, която показвам със страх и с надежда. Със страх – че написаното може и да не светне, и с надежда – че думите, които измислям, са със светло свойство. Сайтът обаче не е лексикон, а е смъртта на лексикона. Защото тайната е изчезнала, а оттам – и надеждата за снизхождение. Наречете, ако искате, публикуването на стихове в сайта или във фейсбук болест, която, колкото и да е тъжно , се лекува с още болест. И сега нещо абсолютно сериозно – публикувам стиховете си, за да ги видят хиляди хора, знам, че ще ги харесат стотици, но се надявам, че няколко майстори на словото ще ги приемат. Това е моята тежка, но единствена йерархия, която си пожелавам за стихотворенията.
На въпроса Ви за музата – моята муза винаги е била страхът, че няма да мога да пиша. Страхът, че този път няма да стане. Музата е страх – голям страх, най-големият страх. И само понякога конкретните ѝ форми и проявления са жена, ябълка, градина, река.

 – Имате ли любимо чуждо стихотворение? А свое?
Какъв хубав въпрос и каква хубава дума – чуждо. Въпросът е хубав, защото при чуждите стихотворения трябва да отидеш, а не да ти ги преведат. Ако приемем, че поезията е чай, то аз съм влюбен в чуждия чай годжи бери, но в поезията предпочитам шипката. Чуждите стихотворения ме смайват, българските ме приласкават и ме топлят. Топли ме мисълта, че пред Патриаршията в София има трева, а ме смайва мисълта, че са посадени японски вишни. По-неясен и конкретен от това не мога да бъда. А любимото ми чуждо стихотворение е всяко едно стихотворение от стихосбирката „Планински вечери“ на Разцветников. Защото всяко едно от тези „чужди“ стихотворения, в случая писани от Разцветников, са високи колкото космос. Остава да се помисли космосът дали е чужд. И къде е космосът изобщо.
А любимото мое стихотворение е винаги едно – предчувствието за това, което ще напиша. А то е само предчувствие- предчувствие и никаква конкретика. Конкретиката вече е въпрос на думи, а предчувствието – на дух.

 – От всички артисти (актьори, художници, певци…) къде е мястото на поетите и каква е тяхната роля за света?
Мястото на поетите не е нито при артистите, нито при художниците, нито при музикантите. Тя е при инстинкта за думи, където има и образ, и цвят, и музика, и жест. Мястото на поетите е в света, който виждаме, но най-вече – в света, който не съществува никъде. Който не е готов да отиде в свят, който не съществува никъде, да си стои на витрините на книжарниците, във фейсбук и в кафенетата. И понеже все пак е Световен ден на поезията, искам да пожелая на всеки, който не може да стои на едно място, да обиколи със словото, което знае и обича, не света, а собствения си двор и градина. Това е Световният ден на поезията.

Предлагам на сайта Ви две стихотворения, писани миналото лято.

СУХОЗЕМНО МОРЕ

Аз не разбирам нищо от море.
И си личи,
че не разбирам нищо.
Защото мога да се сетя само толкова,
когато става дума за море
в стихотворение.

Насапунисва се морето
и след това
излиза на брега –
да се обръсне.
Ако е мъж,
ще тръгне в сушата – да търси планина.
И да ѝ каже,
че ѝ носи шал на сини точки.

Това, разбира се,
са сухоземни съчинения.
И си личи,
че не разбирам нищо от море.

За мен морето не е повече
от нашия балкон,
на който някой ми държи ръката.
И не ме пуска
да си поиграя с хоризонта.

За мен морето не е повече
от нашите къпини –
какви красиви острови
от сладка светлина.
И колко много скъсани платна
от всякакви илюзии.

До островите си
аз винаги съм ходил пеш.

За мен морето не е повече
от нашия петел,
който се бръсне сутрин с малко слънце.
И вместо да излезе
на брега на времето,
седи на двора
и брои кокошките.

Финалът можеше да бъде с хоризонт.
Но аз ви казах –
не разбирам нищо от далечина.
Особено от толкова красива.

ПЧЕЛА В МЕТРОТО

Пчела в метрото.
Сигурно е слязла по парфюмите…
Жените имат тази съкрушителна способност
да ухаят
и да увличат същества след себе си –
дълбоко,
съвършено
и замаяно.

Жените се страхуват от пчели.
И затова косите им са толкова тревожни.
Но те ухаят на далечина
и се страхуват едновременно
във всичките посоки.

Пчела в метрото
означава есен.
И още –
капка електричество в прозорците,
и още –
капка електричество.

Метрото стига
до последната липа на космоса.
А иначе жените имат
съкрушителна способност
да ухаят
и да увличат
всякакви крилати същества
след себе си

ГОСТ

На ръба на студа, до гласа на зеленото
един щъркел притихва и изпружено дреме.

Той пеша е летял… Като светещ магьосник,
който точно навреме сам си идва на гости.

Затова замълчете… И полека в съня му,
нарисувайте локви и мехурчета сини.

Нарисувайте жаби в разлюляна посока
и пуснете перата да се реят дълбоко.

Този щъркел е болен от любов и копнежи,
от мъгли, упоени в тишината на скрежа.

Този щъркел е болен и сега се лекува
с упойка, която точно тук съществува.

Потърпете до утре и тогава елате,
за да видите слънцето как му гали главата,

как от клюна му капе разтопеният вятър
и зеленото близва с езиче листата.

ЛЮБОВ

Одеалото, с което те завивам,
е точно колкото е есента
в очите ми.
Завивам топлия ти хляб
и тялото,
димящите крайбрежия
и долината
и майчинството ти завивам
с есента.

Завивам те,
за да не се страхувам,
че дрехите ти имат отражения,
с които ти минаваш
през сезоните.

Завивам те
с безсилие
и с пръсти,
които обикалят в кръг,
докато спиш,
без да докосват
есента
и твоето изящество.

НЕДЕЛЯ

От толкова лекарства и подножия
съм станал късен,
тих 
и подозрителен.
Велико средство за разреждане на кръв
е ножът.
И за разлепване на страници от книги –
докато заспите.

За ножа няма никаква надежда
освен тази –
да преминава
между вените на страниците
и да ги разделя.
Почти приел подножията в мойта стая,
се сещам,
че отдавна е неделя.

ВЕЧЕРНЯ

Благословени страхове на тялото, което помни,
че птицата е битие на полетялата умора

и че небето има цвят и привечерен птичи почерк.
Благословен отвъден свят – на три пера и многоточие.

Благословена тишина и космос с дълги запетаи,
благодаря ви за смъртта – красива птица в бавна стая.

Благодаря ви за това, че пиша, за да си припомня
как три пера от вечерта върху косата ми се ронят

и как след всички страхове от думи и от многоточия
валят такива снегове, че сигурно е вече нощем.