Skip to content

Месец: април 2018

ЕСЕННА ЖЕНА

Тя има на пуловера си есенни квадрати.
Студено ѝ е много – от недрата.

Красива е завинаги и толкова отдавна,
че времето разхожда обувките си бавно.

И стига до недрата ù, и сяда да почине.
Нататък са квадратите. И меките градини.

ИДЕЯ ЗА ЗЕЛЕНО

Треви, които не приличат на треви,
а на идея за зелено.
В такава разлюляна асиметрия
понякога вали
не дъжд,
а обаяния
от края на Вселената.

Треви, в които има интервал
за гръмотевици,
за пръсти
и за намерения –
като това, да нарисуваш
зелен шал
и да загърнеш с него
на жената мокрите колене.

 

ПРОЛЕТ

Не притежавам никакви специални правомощия
над тялото на пролетта
и резедавите ѝ склонове.
Аз съм един завеян градинар
на няколко овошки,
които си говорят между редовете
с бяло слово.

Такъв сезон е пълен с много привилегии –
да назовава в цвят
или с ухание да сътворява рими.
А тялото на пролетта
е с вкус на бъдещи елегии
и аз съм само тъжен градинар,
който на шапката си кима.

Какво да правя с няколко овошки,
страници и книги?
Годините ми се надвесват,
сякаш са библиотека.
И аз си мисля – тялото на пролетта ми стига,
за да повярвам,
че дъждът от края на април
е сътворил човека.

И да повярвам,
че дъждът от края на април си ти –
жена, която ми чете листа
и тичинки,
и петолиния.
Жена, която азбуката на тревичките роди
и пише името ми със зелени букви
толкова години.

Какво да правя – текстът губи хоризонт
и ме заплита като крехкия бръшлян
с ръце красиви.
А аз съм само един тъжен градинар,
на който пролетта
съвсем случайно му отива.

И затова откъсвам цвят от стих,
който трепти –
сега се сещам,
че една пчела би свършила
чудесна работа.
И се залисвам с кошера,
докато мъдрите липи
ми светят през нощта и през деня
с едно и също тяло.

БАЛАДА ЗА ТРЕВИТЕ

Има време да дадем на тревите урок
и в отчайващо равенство да ги върнем обратно.
Но сега те са бебета… И дъждът синеок
им помага да пристъпват към лятото златно.

Има време да острижем този пухкав бретон,
който вятърът дърпа с полюшвани пръсти
и подрежда езика им с такъв камертон,
че душите на поляните цъфват.

Има време да поникне от пръстта пъдпъдък,
да отиде до слънцето и да каже, че горе
небесата са спрели. И застанали в кръг,
за небесни треви си говорят.

Има време реката да отслабне от глад
и дъждът да се шляе по далечни планети.
Но сега са тревите… И зеленият плат
разпилява росата като цветни конфети.

Още няколко седмици ще е точно така –
синеоко, зелено, могъщо.
Но косачът е тръгнал и с тежка ръка
хоризонта на мравките връща.

И защото това е природен закон
и земята сама ще скучае,
има време косачът да направи поклон
и в тревите да седне замаян.

Без да има развръзка, този ден ще е тих.
Портокалът на запад ще слезе.
Но една детелина ще трепти като стих
и на целия свят ще се плези.

СТАЯ

Ти трябва да не ходиш абсолютно никъде,
защото аз те чакам непрекъснато.
За теб единствено възможно е пространството
до лампата,
до копчето,
до тъмното.

А тъмното е цяло денонощие.
По кожата ти свети продължителност.
Какъв безкраен континент е ъгълът –
с изчезнали обувки,
рокли,
полюси.

Над копчето ти се разхождат облаци
и го пришиват с капки и видения.
Съблечена си от върха до бездната,
която с устни
ще измеря
някога.

Благодаря на лампата за нейното
внезапно отегчено електричество.
Благодаря ѝ за това изчезване,
което е дискретност –
нищо повече.

Сега е време да ти кажа нещо –
забравих си очите върху твоите.
И колкото да гледам как си идваш,
аз виждам,
че не ходиш
абсолютно
никъде

БЯЛО

Снегът, снегът си имал близнак.
Ето тази пробудена вишна
се протяга. И сияе от сняг –
като облаче в зима предишна.

И сияе… И цъфти като пух,
сякаш има сапун по косата.
Вишнев сняг, а прилича на дух,
който слиза и изчезва в тревата.

ИЗРЕЧЕНИЯ

Това е дива патица… И се опира на водата,
и пише с двете си ръце от тук до хеей оттатък.

От тук до хеей оттатък са още изречения,
написани от друга дива патица. Без мене.

МОЛИТВА

Ти, който даваш дъжд и на дъжда Си Господ,
ръката Си задръж – сега земята пости.
Сега земята страда и цялата е в бръчки.
Но Ти вдигни ограда за лозовата пръчка.

Ти, който правиш грозде и лозето Те чака,
спусни душа на дрозда, опашка дай на сврака
и завържи сандала на мекото лисиче –
да може до премала по Твоя гръб да тича.

Иди където диша пресипнало потокът
и научи да пише ръката на жабока.
Седни една минута – да чуеш как говори
прозрачната кошута на падналия орех.

Ти, който имаш длани, по-алени от вишни,
дай на вълка да хване тъгата си предишна.
На агнето венчето сложи върху рогцата
и остави сърцето да ходи по водата.

Ти можеш да посееш върху небето жито,
да спреш на суховея кафявите копита.
Да нарисуваш къща и в къщата да идеш
с пет залъка насъщни и две велики риби.

Ти можеш да постелеш на куцащия пътя,
да позволиш в неделя кокошката да мъти.
Да събереш яйцата от всичките години,
а после при децата да седнеш да починеш.

Ако това направиш, аз ще си спра езика,
защото мойта слава е да остана никой.
Но все пак Ти се моля – дай ми една маслина –
да мога да я галя, когато Си заминеш.

Ти и котките следобед. 26 стихотворения от любов

За новата си книга „Ти и котките следобед. 26 стихотворения от любов“ поетът Николай Милчев получи Националната литературна награда „Теодор Траянов“ за 2018 г., както и номинация за престижната награда „Балканика“. Можете да поръчате книгата на Николай Милчев чрез неговия сайт, като попълните формата за поръчка.

Форма за поръчка на книгата „Ти и котките следобед“