Skip to content

Месец: юни 2018

ГРАФИКА

Разсъмваше се –
в знак на уважение
към твоите коси.
След банята
косите ти са черни
като мокри въглища.
Но моля те,
пусни ги да се скрият,
защото слънцето
ще ги подпали,
докато ги гледа.

МОЛИТВА

Моята молитва е толкова слаба…
Прежълтяла е… Не е пила вода.
Тя е доведената сянка на хляба –
сенчица
от молитва-троха.

И се моля, намерете ѝ църква
от залутано в житата перце.
Даже не от перце – от капка на бързей,
който много дълбоко
по небето тече.

Такава молитва си търси стопанин –
бръмбар ли, ангел ли – това не знам.
Лягам до нея и тя ме храни
с въздух,
от невидима свещ разлюлян.

Тази молитва е от други канони.
Нейните пости са цветен прашец.
Не е пила вода… И гласът и се рони,
и сияе над главата
на един скакалец.

Тя е толкова слаба, че когато я викам,
отговаря с изчезнал в устата звук.
Намерете ѝ църква… И молете се никой
да не вярва,
че тя е поникнала тук.

Точно тук – при светците – тези тръни огромни,
при тревата, със зелена и бавна коса.
Аз не искам да мога. И не мога да помня.
Но когато си спомня,
ще ѝ пратя пчела.

ДВАМА

Седим си с тебе и вечеряме.
Аз – в ъгъла на твоята замаяност
и в ъгъла на твоето полюшване
на стола,
и в ъгъла, под който падат
трепканията на слънцето
по шията ти;
и в ъгъла на профила ти,
и в ъгъла на босите ти намерения,
и в ъгъла на светлината.

Но честно казано –
аз вечер не обичам светлина
и затова я сипвам
в бавната ти чаша.

И си седим така на масата
от толкова години.

Ти щом изпиеш светлината,
вечеряш в ъгъла на моите отблясъци
и в ъгъла на пръстите ми,
разкопчали думите,
и в ъгъла на устните ми –
спрели да си спомнят имена.

А после в ъгъла на този стих
са тънките материи,
изкуствата
и молекулите,
и буквите,
и чашата,
и светлината.
И цялата идея за вечеря,
която не е нищо повече
от щракване на лампа,
която ни поднася вечер.

СУТРИН

Тя сутрин става все по-хубава.
И от леглото става все по-хубава.
Отива с няколко примигвания
до водата,
до капките
и душа,
до морето,
до океана
и до всичката вода.
Измива не лицето си с вода ,
а всичката вода
измива със лицето си.
И не измива кожата си с капки,
а капките с две връхчета измива.

Тя сутрин става колкото си иска –
и чиста,
и далечна,
и отплавала.
Леглото с тъжната си нощна котва
е брегът,
на който вече няма сънища.
И стаята се наводнява с въздух
и с полъх на памуково небе.
И дрехите се наводняват с минало
и с разточително нехайство,
че са само дрехи.

Тя гледа как водата продължава
да пада по бедрата
и нозете ѝ
и да измива пътя ѝ със облаци –
с красиви облаци,
които се събуждат.

ПИТИЕ

Петдесет грама стихотворение
и петдесет грама вечер.
Четирийсет и два градуса по вените
и нито молекула далече.

ПОСОКИ

Когато се разхождам с теб
и ти държа ръката,
държа рецептата си за далечина.
Благодаря ти, че като вървиш,
ти ми държиш очите
да не паднат
и да не видят
колко е голяма есента ми.

Когато се разхождам с теб,
ръката ти е моята околосветска вечер.
И ти целувам
палеца и показалеца,
средата на ръката ти целувам,
безименния пръст и кутрето.
Целувам ти просветването
между пръстите,
пространството
на плахите отблясъци,
целувам ти усилията
да ме заведеш навсякъде,
целувам ти умората,
която искам да ми подариш.

Защото след рецептата за хоризонт
е пейката със есенни крайбрежия,
защото след рецептата
за повече далечина
е столът
с безграничното полюшване
на още малко вечери.
А в тези вечери
аз сигурно ще бъда зад очите ти,
които ми напомнят
малки глобуси,
по точно –
малки,
кестеняви глобуси.