Skip to content

Месец: юли 2018

ПОРТРЕТ НА ЖЕНА

Искам да правиш такива неща –
да си разтваряш лекичко пръстите на краката
и никога да не ходиш пеша
освен до косите ми
и по-нататък.

Искам глезените ти да са стебло –
на високи снежинки
и на кокиче.
И да си винаги с облекло,
което не е съществувало никъде.

Искам коляното ти да не издава звук,
когато забрави, че е коляно.
Искам корема ти да е от памук
и още повече
да е от пяна.

Искам бедрото ти да е мараня
и да е лятно,
с прашец от праскова.
И да е винаги в светлина.
А там, където свършва –
да е прекрасно.

Искам гърдите ти да си имат небе.
И ако може,
да пораснат повече.
Аз ще им подаря
две зърна от кафе
и спомени от синева
по кожата.

Искам шията ти
да си има пейзаж
и очите ти
да си имат облаци.
Искам под тениската ти
да свети плаж
и аз да изчезвам все повече.

И да те гледам, и да съм там,
където си ти –
от главата до пръстите.
И да съм гладен, и да изям
парченце от прасковата,
която откъснах.

В МАГАЗИНА ЗА ОСВЕТИТЕЛНИ ТЕЛА

Ако отидем в магазин за осветителни тела,
аз ще оставя роклята ти
като абажур във въздуха.
И ще разглеждам електричеството
в глобусите,
в гръбначния ти стълб
и в долините.

Ако отидем в магазин за осветителни тела,
ще угася прозорците
и роклята,
и страховете.
И в тъмното ще чакам да ми кажеш,
че токът е красив
като ръцете ми

КОГАТО СЕ ЗАОБЛАЧИ

Когато се заоблачи,
на моята уста ù се допива много:
допива ù се дъжд
с четиридесет градуса любов,
и дъжд, от който на растенията
свят им се завива.
И дъжд
в изящна чаша от далечина,
и дъжд
с дълбоки и погубващи следобеди,
и дъжд,
който изтрива равновесието на дъжда.

На моята уста ù се допиват стихове,
когато се заоблачи.
Допиват ù се няколко метафори
със женски имена
и няколко красиви прилагателни
за безтегловност.

На моята уста ù се допиват
изворчета с мека притаеност…
Допиваш ù се ти.

Когато се заоблачи,
аз винаги си мисля за косите ти
и за убийствената им способност
да създават мълнии.

И за това,
че облаците влизат в стаята
и пълнят чашата ми
с дъжд
и електричество,
и стихове.

 

ШАЛ

Той пътешестваше около шията ти
като космонавт.
И беше в безтегловност от парфюмите…
И неговата продължителност
едва докосваше земята
и роклята ти
от единия до другия ѝ край.

Той пътешестваше и в орбита
на твоите пропадания,
на твоите внезапни и далечни паузи,
на твоите измислици
за хладно време…
Но беше твоят шал
и обикаляше около теб.

Веднъж –
когато шалът ти се влюби някъде
и в нашата сладкарница
сервираха снежинки,
аз си поръчах чай с една секунда захар
и с две лъжички време,
докато те чаках.

В този следобед аз останах дълго
и гледах как спиралата на парата е хубава.
И ти написах стихове,
и ги изпратих в космоса,
по-точно ги оставих там
на масата.

Сега съм сигурен само в едно –
красивият ти шал е доказателство,
че гравитацията има сила
вечер,
само вечер,
когато шалът ти си идва у дома.
И пада в атмосферата
на моите ръце
и колебания.

ЮЛИ

През лятото
аз мога да объркам тези резени от диня
с парчета слънце
или с хълмовете на червената ти рокля.
През лятото
по тялото ти има мои пръсти
и градина,
и плодове,
и долини,
и пръснати до хоризонта острови.

През лятото
аз мога да объркам тялото ти с космос
и да отида чак до млечния ти път,
и да го галя.
Но гледам две от ябълките –
колко ласкаво и просто
търкалят соковете си
и моите очи търкалят.

През лятото
е пълно със случайни съвпадения
и със закони –
като закона за всеобщото привличане
на плодовете.
Благодаря на роклята ти
и на копчето, което се отрони
и като семка от узряла диня
в дланите ми свети.

През лятото
аз нямам нищо повече от намерение за лято
и за внезапна федерация
на цветове
и сфери,
и трептения…
И за едно объркване,
в което гледам как устата ти
говори на врабчетата,
а пък говори с мене.

ПОРТРЕТ НА ЧОВЕК, КОЙТО ГЛЕДА ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА

Докато къщата ми имаше обезболяващи прозорци,
далечината никога не стана мое главоболие.
На два-три сантиметра от очите ми растеше къдрав орех – 
защото аз го посадих с коси нагоре.

Растеше орехът, вратът му ставаше голям и кръгъл,
къдриците и плодовете му приличаха на мънички планети.
И се въртеше всичко, и животът беше събота,
и вечер пиех чаша електричество, за да си светя.

Зад ореха започваше поляната с цветя и съвпадения.
Тревичките си имаха близнаци и роднини, и илюзии.
И въздухът си имаше и скакалци, и букви, и вселени,
и стихосбирка даже имаше. И казват – беше хубава.

За тази стихосбирка къщата ми си поръча рокля
и орехът накара ядките да станат захар.
И рецитирах толкова години… И от този остров
изпратих дъщерите си пеша в далечината.

Далечината винаги ми е приличала на нощна котка,
която лъже, че е бебе, и ме чака да я взема.
И затова сега чета стихотворенията си на тъмно и обратно
и смисълът им вече няма никакво значение.

Защото и прозорците на къщата си имат срок на годност
и болката се буди в двете мои слепоочия,
излизам през вратата и вървя към моста,
който, си мисля – не е нищо повече от дълга точка.

ЛЮБОВНА АРХЕОЛОГИЯ

Под тениската ти, голяма колкото си иска,
е пълно с толкова археология –
тракийските могили с концентрични входове
и долината с продължителност
от лявото крило до стъпките ти,
полетата с памукови окръжности
и тази геометрия от хлад и мента.

На изток от могилите са раменете ти
и шията, опряла в облаците на косите.
Косите ти са тъмнослънчогледови
и затова ми се завива свят,
когато ги описвам.
Косите ти са черно електричество
и по гръбначния ти стълб личи,
че нощем мълниите слизат,
за да ги разглеждат.

Защото цялата си непохватна мълния,
аз слагам съществото ти върху земята
и виждам как растенията светят
и как екваторът пресича
необятната ти тениска.

На запад от могилите в следобеда
бедрата скриват своите потайности
и сводовете от седеф се спускат
и се заключват кладенчетата и капките.
И само щъркелите тракат клюнове
със звуци от античност и керамика.

Тогава аз си казвам,
че е хубаво
да си помисля колко си красива
и да напиша, докато се вижда,
че от очите ми се виждаш цялата.
Дори трапчинката от този стих
се вижда.

ПТИЦА

Когато идваше при мен
и уличката ставаше все по-висока,
си мислех да ти купя хълм
и планина,
и връх,
задъхване
и премаляване.
И да погледам капчиците пот
под мишниците на крилете ти.
И мислех
да ти купя толкова небе,
че да го подаряваш за гнездо на облаци.

Когато идваше при мен,
не знаех,
че по маратонките ти има хоризонт
и че перата по косата ти
са най-естественото нещо.
Не знаех,
че яйцето с форма на планета
е домът ти.
И че когато ми говориш,
думите ти кацат по ръцете ми.

И затова си мислех
да ти купя рокля
и роклята ти да не ходи никъде
освен до вятъра на тази стръмна уличка.
И до дърветата,
които са навсякъде.

ЛЯТО

Обичам те от тука до слънцето
и от слънцето те обичам обратно до склона.
И те обичам от склона до теб.
И от теб – до последната капка в реката.

Затова на сърцето ти няма да сложа корона,
а сламена шапка – да се пази през лятото.