Skip to content

Месец: август 2018

КОЛКО МОЖЕ ДА ТИ ЛИПСВА ЕДИН ЧОВЕК

Опитвам с две думи – дълбоко и смътно.
Дълбоко и смътно? Не е това.
Човекът ти липсва, защото не го преглътна –
като бучка захар в хладка вода.
Или може би липсата е болест –
по кожата, по очите и по света?
И хапчето, което след меланхолия
ти донася чисто нова глава.
Може би липсата са рейсът и колелото,
септември и листата с кислородния глад,
една мушичка, преминала през окото,
скъсан джоб и парченце от плат.

Човекът, който ти липсва, е залък в зехтина,
опашка на котка и дълго кълбо.
И преждата, изплела пуловер за зимата,
или сбора на сто по хиляда и сто.
Човекът, който ти липсва, ти изпива мозъка.
И не иска за секунда да излезе от там.
Дай му вечеря… И затваряй прозореца…
Той е спазъм на гърлото – и дълбок, и голям.
Той е смътното и порязано ухание на вени,
капките – с вкус на удавена сол.
Или просто е сянката на растение
и въздухът, седнал на твоя стол.

Тази липса е достатъчно основание
да си вземеш отпуск – от сега до не знам.
И да чуеш как мишките преобръщат тавана.
И търкалят един орех. И той идва насам.

 

МОМЧЕТА

Момчетата от детството ми
вече са старчоци.
Лицата им са като на бащите им, 
дошли, за да ги вземат от реката.
Гугутки,
риби,
камъчета,
пеперуди,
смоци
и цялото небе
са се отместили нататък.

Когато пиша за това,
аз си представям гуменки без връзки.
А гуменки без връзки
някога наричахме патъци.
И тъкмо да разкажа на момчетата,
че са узрели времето и бъзето,
едно магаре стига до реката,
пие,
после хълца.

И се събират всички същества,
които съществуват,
и се въртят,
и се търкалят в пясъка,
и се надвесват над водите…

Момчетата от детството ми
са момчета.
И ужасно се страхуват,
че техните бащи ги гледат
от върбите.

КАМЪНИ В РЕКАТА

Откъсват се от хиляди години
и от върха на бялата скала
отиват да изкъпят своето безсмъртие
в реката.
Това са черепите на скалата –
си мисля,
като гледам камъните,
които ту потъват,
ту изплуват в бързея.

Понякога край лъскавите им чела
минават риби
и бляскат с люспите си,
сякаш палят свещи.
Понякога по тях подскача
весело рибарче
и е прекрасно,
че остава сухо
чак до края на водата.
Понякога стадо кози
идва в дълбокия следобед
и се покланя на това,
че между камъните
глътките вода
са дълги и студени.

Не знам какво да правя
с толкова рождени,
кръгли същества.
И с толкова търкалящи се висини
не знам какво да правя,
освен да им измия тъмните коси,
а после да седя
и да ги гледам,
докато се стъмнят.

kamuni

ДВЕ КОНЧЕТА В ОРЕХОВАТА СЯНКА

Защото сянката на ореха
ги прави продължителни
и бавни, 
и накапани
със слънчеви петна
по тялото,
аз няма да добавя нищо повече
освен че от тревите
излиза гущерче
и гледа смаяно.

И ще добавя само
още малко електричество,
което кончетата произвеждат,
като махат своите опашки.
Следобед е.
И гущерчето се припича.
И мисли,
че опашката му
трябва много да порасне.

konceta

Гложенският манастир „Свети Георги“ е дете

Като опашка на сърне
са белва между буките,
изгубва се,
подскача,
а после като облаче
поглежда от скалата.
И е така красив,
че слънцето
го милва по главата.
И влиза в църквата му,
и лежи на плочите,
и се търкаля.

Аз знам, че манастирът е дете,
и от дете това го зная.
Дори си мисля да му подаря
една икона с конче.
Какво, че Свети Георги има кон,
щом точно мойто конче
лети наоколо
и аз съм толкова замаян?

РЕКА

Като дете си мислех,
че водата върху бързеите
е насапунисана
и мие дрехите на камъните,
и мие и на рибите косите.
Сега не виждам нищо повече
от къдрава река.
Но точно тази мисъл–
че е къдрава,
ме кара да нагазя
в бързеите
и да нося гребен.

ПЛАНИНА

Един милиард къртици
сигурно е трябвало да рият,
за да избликне този връх 
и тази планина
с велики разточителства.
И Господа на тази планина
с една божествена мистрия
да си направи гладко цялото небе
и гладко езерото,
по което рибите да тичат.

Един милиард кози
е трябвало да се изкачват и да слизат,
и да направят от скалите камъчета,
а от камъчетата – пътека.
И Господа на тази планина
да дойде по пътеката и да изпие
една паница мляко,
по-голяма от небето.

Един милиард снежинки
сигурно е трябвало да паднат
и да останат чак до лятото
по планината като прясно сирене.
И Господа на тази планина
да ги докосва бавно
и да се чуди
колко са прохладни,
топли и красиви.

Един милиард причини
сигурно е трябвало да се натрупват,
за да ме доведеш при тишината,
докато все още съществува.
А Господа на тази тишина
да си седи и да ни слуша,
и да е толкова щастлив,
че нищо не се чува.