Месец: септември 2018

ЛЯТНО

Най-пропуснатото лято пожълтя покрай устата.
Спа до обед, после сънно пи на птиците яйцата.

Слезе в жълтото стърнище, сред което мравки щъкат,
и в ръкава си затвори сянката на пъдпъдъка.

Ритна слънчоглед в лицето, зъбите му изпочупи,
после пресуши реката с огнени червени лупи.

После отегчено дръпна на магарето ушите
и се втренчи в маранята, за да преброи мухите.

Лятото е безобразно… И сезонът е запален
от това, че диша въглен, а дъждът не е поканен;

от това, че всичко пари и димът е със корона,
от това, че стана пепел меката ръка на клона;

от това, че няма никой и следобедът е слязъл
в разпокъсаните локви на последните боази;

от това, че след секунди прасковите ще се сринат
и ще замъглят очите на дълбоките градини.

И тогава ще е есен… Глупава и закъсняла –
като изгорена рокля, свита в ъгъла на бала.

И тогава ще е есен… Като тъжно многоточие  –
колкото да си отдъхнем. И над преспите да скочим.

Жената, която седи до мене в градския автобус, сигурно наближава петдесетте. Усещам годините ù и по слънцето, което блести с плавната светлина на жълто листо.
Задушно е и жената се изправя да отвори прозореца. Лъхва ветрец и един кестеняв косъм се отронва от косата ù. Полита и каца на ръката ми, на часовника ми – като дълга сянка на стрелка.
Не гледам колко е часът. Знам, че е есен.

Каква копринена и мека синева!
Избирам я за шал на птиците,
които си отиват.
Или за езеро,
в което облаците мият своята глава,
или за къща на зората –
бледа и красива.

Една много красива и бяла чиния.
И в центъра ѝ – моите устни и твоите устни,
и ние.

Едно бяло коремче и гроздова семка в средата.
И моите пръсти, и твоите пръсти,
и светлината.

Един следобеден водовъртеж на градуси и кипене.
И една много красива и мека окръжност
под мене.

И една много красива и много преляла чаша.
И това наше пропадане навсякъде,
което е само наше.

В Балкана окосената трева мирише на море.
Овцете с лъскавите си муцуни ми приличат на делфини
и даже вълната по храстите е като пяна.