Skip to content

Месец: октомври 2018

ТЕЛЕПАТИЯ

Звъниш ми не по телефона –
по костния ми мозък ми звъниш,
по ДНК,
по молекулите,
по техните ядра,
по бенките
и по извивките на тялото –
звъниш ми от главата до петите
и аз усещам тъмните вибрации,
но не на телефона ти,
а на предчувствието,
че те чувам.

Благодаря ти,
че от телефона ти изтича телепатия;
благодаря ти,
че си плащаш сметките за телефона късно;
благодаря,
че телефонът ти остава под възглавницата
чак до другия следобед;
благодаря,
че телефонът ти е скрит
и си играе с мен на криеница.

Благодаря,
че телефонът ти е най-прекрасното дете,
което утре ще ми се обади
да ми поиска семки
и стихотворение.

И МИ Е ХУБАВО

И ми е хубаво да плачеш,
докато се любим.
Да плачеш от безсилие,
защото няма как
да ни е по-прозрачно
и по-видимо.
Защото няма как да бъдем никъде
освен един около друг,
защото няма как косата ти
да е подстригана на водопадни приливи
и аз да не се къпя
в капчиците пот от тях.
И няма как да не усещам сълзите ти
като криволичещо пространство
или пък като цялото единствено пространство.

А сълзите ти литват най-накрая.
И стаята е озарена от заря,
от фойерверки
и припуквания на различни гласни,
от гукане и драскане
на птици и на животинки
и от това заглъхване на целия водовъртеж,
след който ти ми казваш:
„Капнала съм цялата…“

И аз си мисля колко много плодове
лежат сега в тревата на градината.

ЕЗЕРОТО ПРИВЕЧЕР

Не виждам патицата,
но чувам ръкопляскането на крилете ѝ.
И чувам как се къпе тази топла мелница
и как върти и здрач, и пръски.

Не виждам патицата,
но виждам как папурът
подпира с кафявите си лакти вечерта
и я държи на няколко светлинни мига
от водата.

Тогава патицата литва.
И аз си мисля,
че това е кадифената ми шапка,
която всяка вечер
ходи някъде високо.

ЕСЕННА ГЕОМЕТРИЯ

От геометрията на сезоните избирам есента
и нейните отрупани от плодове окръжности.
Избирам дюлите под раменете ти,
избирам тайнственото гроздово зърно,
напуснало екватора,
избирам семката му,
слязла до дълбочина и влага,
избирам коленете ти
и тяхното учудване,
че не са слънчогледи,
избирам двете кокалчета
с вкус на пътешествия,
надвиснали над глезените.
Избирам ти главата и очите,
избирам кръглите ти гласни звукове,
избирам ти илюзията
за завръщането в есенните ми ръце.

А те са есенни
и са отрупани с безсилие
да ти разкажат нещо повече
от бъдещи снежинки.

МЕТАФОРА

Когато стиховете идват на земята,
тя става бавна,
много бавна…
Цветята
се изпълват със смирение,
дърветата
престават да протягат пръсти,
реката
никъде не ходи,
моретата
седят и не вълнуват своите коси
и цялата природа
се заслушва в себе си.

Какво е станало –
ме питаше момчето.
Защо цветята светят плахо?
Защо дърветата си закопчават дрехите?
Защо реката не подгони рибите си?
Защо моретата не си сменят прическите?
Защо навсякъде е тихо,
много тихо?

Защото стиховете
слизат на земята
и от метафори
земята става книга –
друга книга –
му отговорих аз.

Тогава най-красивата метафора
със свлечено чорапче и сандали
излиза от кориците на книгата
и тръгва да разхожда красотата си.

Какво момиче –
каза си момчето.
И тръгна
да ѝ прочете сандалите
и роклята,
и фибите в косите.