Skip to content

Месец: ноември 2018

ПРИТЧА

В царството на Голямата игла
конецът е единствена възможност –
ми каза възелчето.
След това изчезна.

КАКЪВ СНЯГ

Вали общественополезен сняг…
Помага на тролеите да си изправят раменете
малко по-нагоре,
помага на комините да си запалят
есенната притаеност,
помага на кокошките да заприличат
на големи бучки захар,
помага на реката,
като я лишава от вълнения,
помага на търговците на платове
да си представят как обличат
цялата окръжност на земята.

Снегът отива до хлебарницата
и пазарува пара от препечена кора,
сваля прането от простора,
сякаш е декор от някаква пиеса,
помага на деня да не запалва лампите,
преди да стане късно вечер.
Помага и на котката да си измие
пръстите със сняг
и ноктите ѝ от това да бъдат
матови и нощни.

Вали общественополезен сняг –
по-безполезен от каквото си помислите.
Добър,
разпердушинен,
необятен,
изчезващ,
топъл
и егоцентричен.

Особено егоцентричен сняг,
когато е на преспи.

СНЯГ ПО ТЕЛЕФОНА ТИ

Чувам снега по телефона ти.
По приглушената мъгливост на гласа ти
чувам снега 
и твоята задъханост.
Представям си
как парата от устните
се появява,
за да се промуши
през шала ти,
през гласните ти звукове,
през капчицата влага по нослето.

Студено е от толкова снежинки,
които преминават през пространството
и стигат до живота ми,
до пръстите,
до мозъчните окончания, които
са винаги далечни окончания.

И този телефон е толкова далечен,
когато завали
и ти ми се обаждаш.
Снегът е скъпо удоволствие, защото
ни струва разстояния
и зими,
и отклонения,
и ревност,
и пропадане…

А този разтреперан звън прилича
на мъничко умиране от страх.
И на лавина от изтръпване прилича,
защото чувам
как снегът вали
и как затрупва
твоя глас
и телефона ти.

А уж живеем в някакъв си век,
в който се чувало
дори когато мислиш,
в който се чувало
дори това,
което се белее.

Из „Пейзажи с Лолита.“ Детска, любовна и пораснала книга

***

Летят си, летят си и трепкат в полето
светулки с красива светлина на лицето.
Сияещи, топли, съвсем фантастически
светулки с по-силно от любов електричество.

Една от светулките беше толкова близко,
че усетих как минава ток по моята ризка.
После – нищо не помня. Помня само искрите.
Боже, колко обичам да ти светят косите.

Книгата може да бъде поръчана тук:

Пейзажи с Лолита

ЛЮБОВ

За да влезеш под кожата на снега,
трябва да си капка топла вода
или кокиче, което
е най-малката милосърдна сестра
на земята.

За да влезеш под кожата на дървото,
трябва да си пролетен вятър
или кълвач,
или мравка, която си мисли,
че пътува в метрото
и слиза, където започва небето.

За да влезеш под кожата на змията,
трябва да си прах
или горещина от следобеден камък,
трябва да си уплашена боса пета
или тишина, около която
се навива змията.

За да влезеш под кожата на далечината,
трябва да си купиш обувки от денонощие
или перо от птица, която не ходи никъде
освен до красивото синьо дърво
на края на космоса.

За да влезеш под кожата на къщата,
трябва да си легнеш в леглото
и топлината да е бавна и много.
И когато заспиш, да си толкова хубав,
че да няма къде да отидеш.

За да влезеш под кожата на човека,
трябва да му купиш пуловер
и да лепнеш на носа му снежинка.
И, разбира се – още едно-единствено нещо,
без което човекът не може…
Но не зная какво.

СВЕТЛИНА

Вярвам в прераждането на светлината.
И затова гася лампата
и ти гледам косата.

И защото единствено светлината не остарява,
косата ти трепва
и тръгва към мен,
и изгрява.

РАЗХВЪРЛЯНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Разходи се пред очите ми!
Направи няколко стъпки, за да не те забравям.
Върни се, където искаш,
спусни в джоба ми образи.
Кажи ми нещо, което няма да чуя,
разкажи ми всичките си случайности.

Набери ябълки от миналото на есента ни,
сложи ябълките пред огледалото.
Виж колко е кръгла тишината
и колко е проблясваща.

Седни на дивана – далече в градината,
и аз ще ти видя следобеда.

Разходи се пред обидата ми,
че не помня за какво ти се сърдя
и не помня от колко години
съм обиден, че си мисля за тебе.

Разходи се от мен до очите ми!

ДЕНОНОЩНО

Не е важно да ти разказвам пейзажите
и очите си през деня –
долината с мъгли от сапун,
разсъмването на ябълката и нейните глобуси,
герданите на дивите гълъби,
обецата на памуковата коза
и огромния скакалец,
който лети
и отнася себе си.

Не е важно да ти нарисувам слънцето
като баница
или жълтък.
Или да нарисувам ръката си
с разтреперани колебания
или роклята ти,
която се върти като слънцето в кръг
и е сладка като закуска и обед, и вечеря,
и не може да ме нахрани.

Не е важно да ти кажа,
че те обичам целия ден –
още от съмването и блесването на първата песъчинка.
Не е важно да ти кажа,
че коремът на дъждовника е позлатен,
за да ти изглежда понякога
като облака синкав.

Не е важно да те заведа при кадифения вир
и да те завия с този плат от прохладни вълнения.
Или да сложа ухото ти до пълен с врабчета чимшир
и ти да слушаш как чимширът
и реката
си мислят за мене.

Важно е да ти покажа всичко това през нощта.
И после да те кача по една по-висока от косъм
пътека в скалите.
И ти да пипаш мрака
по лицето и устните, и по бялата му коса
и да не знаеш кое съм аз и кое са очите ти.

И да не мислиш от колко пейзажи съм те отнел
и през колко следобедни стихотворения
съм те пренесъл.
И да не знаеш, че мракът е най-красивият и замаян хмел,
по който думите се спускат и се качват в небето.

И да не знаеш защо съм те довел при този мрак
и защо те обичам повече от видимото и ясното.
И защо накрая паля една клечка кибрит все пак
и те гледам,
и нищо не виждам,
и си прекрасна.

ОТВЪДНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Най- много ме е страх да няма задгробен живот
и чужди езици там,
от които ти угасва главата.
Уморен съм
от толкова земни фрагменти
и от толкова висок небосвод
и ми се мълчи, както мълчи мушица,
залепена в смолата.

Нямам куража да си кажа завинаги и сам
„лека нощ“,
защото ме е страх, че събуждането там
е ужасяващо световъртене.
И ново звучене на думите,
и нови сияния,
и безсмислен разкош
от изкачване на хълмове,
които не са за мене.

Дори си мисля, че ако все пак там има метафори,
задгробните им значения
ще ме убият с нехайна ръка.
Сигурно отвъдните метафори
са нещо много, много нагоре,
а пък мен ме е страх от високото
и затова седя на брега.

И седя на брега на реката, която приижда размътена
и носи и риби,
и азбуки,
и безтегловност,
и сняг.
И гледам върбите, които се мъчат
да кажат нещо на тътена,
и нищо не чувам,
защото това е тътен все пак.

И нищо не чувам… А оттатък гроба на моя баща
есента и къртиците си говорят
и слизат да пипнат реката.
Искам накрая да видя
едно стихотворение с голяма бяла брада.
И да извадя мушицата от смолата.